AEDVIL

Първа част на ингушката приказка

“Жатик – синът на вдовицата”

Плешиво момче пасяло кравите на селото и така изхранвало себе си и своята майка-вдовица. Момчето се казвало Жатик. Често отивало до извора, където се събирали девойките и свирело на чондарг[1].

Веднъж, докато свирело, дошла за вода дъщерята на падчах[2]. Чула тъжната мелодия. После често идвала на извора, за да послуша прекрасната музика. Жатик се влюбил в дъщерята на владетеля. Тя също го харесала.

Веднъж той заръчал:

– Нана[3], иди, поискай щерката на падчах. Нека каже, какъв урду[4] иска за нея.

– Ай! Та той ще ни убие! – изплашила се вдовицата.

– Няма да посмее. Върви!

Що да стори? Отишла майката – изпълнила заръката на сина си.

Бавно вървяла тя из двора на падчах. Видял той бедната вдовица и заповядал:

– Дайте милостиня на просякинята и я изпратете да си върви!

Слугите напълнили една кошница с храна, тикнали я в ръцете на жената,  извели я от двореца. Тя не посмяла дума да издума. Завърнала се у дома. Жатик се разгневил:

– Не съм те пратил да просиш! До края на седмицата трябва да ме сватосаш за щерката на падчах!

Още един-два пъти отивала майката, но все не успявала дума да издума. Слугите все тъй я изпровождали с храна и дребни подаръци.

– Ние с нищо не сме по-лоши от падчах! – ядосвал се Жатик. – Честно си изкарваме хляба. Върви! Поискай щерка му!

Отишла пак майката в двореца. Този път отказала да приеме милостинята.

– Не съм просякиня. Дошла съм да поискам дъщерята на падчах за невеста на сина си.

Като чул това господарят, първо се разсмял, после се ядосал и заповядал да насъскат кучетата срещу нея. Дъщерята на падчах седяла до прозореца, всичко видяла, укорила баща си:

– Засрами се от белите ѝ коси! Не ти прилича да постъпваш така. Та ти си падчах! Хората ще започнат да говорят, че не уважаваш традициите на народа си. Ако не искаш да ме дадеш, поискай непосилен урду.

Знаел владетелят, че щерка му е умна и справедлива. Заповядал да върнат старицата, извинил се и рекъл:

– Ще дам дъщеря си за жена на твоя син, ако доведе в конюшните ми шейсет и три жребеца, смели и бързи като планински леопард. Ще се сродим, ако синът ти напълни оборите ми с шейсет и три стелни крави, шейсет и три едногодишни бика и, още толкова стада овце и топче геза-дяри[5].

Плачейки вдовицата се завърнала у дома и разказала, какво поискал владетелят. Жатик запитал майка си:

– Къде  са доспехите на татко?

– Ще ти ги дам, но се страхувам, че ще се нараниш. Опитай да счупиш седемте катинара и да оседлаеш червения кон на баща си. Той е в подземието. Накараш ли го само с един пръст да коленичи – значи си пораснал достатъчно. Оседлай го – докажи, че можеш да си служиш с оръжието на баща си!

Счупил Жатик седемте катинара. Нахвърлил се върху него червеният жребец, свиреп като снежен леопард. Заскърцал страховито със зъби. Искри се разлетели наоколо. Хвърлил се към момчето. То само с един пръст го притиснало – паднал на колене жребецът, не могъл да се помръдне.

Оседлал го Жатик, метнал се на седлото. Препуснал конят. Издигнал се високо в небето. После стремглаво се спуснал към земята – опитал се да хвърли ездача – не успял. Търкулил се конят – искал като досадна муха да  размаже момчето, което го яздело. Пак не успял – то като ловък джигит се премятало – ту в страни, ту под корема на коня. Уморил се накрая жребецът, укротил го Жатик.

– Само на баща ти съм се подчинявал. – рекъл конят. – Убедих се, че яздиш добре и си достоен да бъдеш мой стопанин. Готов съм да изпълнявам заповедите ти. Накъде да препускам?- запитал жребецът.

– Към табуните и стадата на вампала.

– Този великан отне живота на баща ти. Добре наточи ножа и сабята си!

Сбогувал се Жатик с майка си и пришпорил коня. Дълго препускал, летял по-бързо от вятъра.

Към втората част на ингушката приказка “Жатик – синът на вдовицата – 2”.