AEDVIL

Алтайска приказка – шеста част

Метнала се девойката на седлото, препуснал пъстрият кон, бързо се изкачил на билото. Огледала се девойката, не видяла конете. Сред най-гъстите храсталаци чула – пращят съчки. Досетила се, че там се крият трите коня. Подгонила ги. Три пъти обиколили те юртата на Ерлик-хан, три пъти девойката не успяла да ги догони.

   – Под гривата ми е скрит камшик. В него са вплетени зъбите на тригодишна крава. – рекъл конят – Докато не ме удариш с него, няма да успея да догоня конете.

Дъщерята на стария Олекшин извадила камшика, шибнала пъстрия кон. Подскочил той, ударил с копита земята – забълбукали планински води, извори бликнали, езера се образували.

   – Дръж се здраво! – изцвилил конят.

Препуснал както никога до сега – по-бързо от вятъра.

Видяла девойката – златогривите коне редом с пъстрия кон препускат. Метнала аркана, уловила ги. Укротили се те, кротко отпуснали сребърните си опашки, спрели покорно пред юртата на Ерлик-хан. Завързала ги девойката за бронзовия коновръз, запитала:

   – Това ли са твоите неуловими коне?

   – Добре, дете мое! Справи се с тая задача. Вземи двата бокала-джиракы и шубата от бял рис. Можеш да се върнеш обратно на белия свят, но пъстрият кон при мен ще остане. Аз ще го яздя!

   – А аз?

   – Ти вземи трите коня със слънчеви гриви и сребърни опашки.
Зачудила се девойката, как да постъпи? Съвет от пъстрия кон подирила.

   – Ако не ме оставиш, няма да те пусне Ерлик-хан. Върви! Видиш ли слънчев лъч, засвири. Тогава и аз ще избягам. Ще те намеря!

Така и сторила дъщерята на стария Олекшин. Оседлала конете, поела обратно, но ѝ било мъчно за пъстрия кон. Обърнала се, огледала се, видяла в далечината очите на своя кон – сияели като малки пъстри дъги в непрогледната тъмнина.

Скоро единият от конете се строполил – от умора дори слънчевата му грива помръкнала, сребърната му опашка позеленяла. Скочила девойката на гърба на втория кон. Не минало много време – и той изнемощял. Яхнала третия – не след дълго той също се строполил. Но слънчев лъч погалил девойката, заблестял в златните и сребърни нишки сплетени в косите ѝ. Изтръгнала тя една желязна топола, направила от нея свирка, засвирила:

   – Излез, конче, от мрачния подземен свят! Ела! Без теб няма да си тръгна!

Разтрошил пъстрият кон деветте железни вериги, смачкал оковите, прескочил деветте железни огради, препуснал с все сили.

Разгневил се страшно Ерлик-хан. Хванал рогата – седем лакти дълги – на своя плешив бик, метнал се на черния му гръб, втурнал се подир коня и девойката. Разкрещял се:

   – Хванете ги! Хванете ги!

Размахал великанът своя аркан – впримчил шията на пъстрия кон, но не успял да го спре. Конят силно и рязко дръпнал въжето – великанът бил разкъсан на две – долната половина останала завързана за тополата, горната – заподскачала по земята, заудряла се в скалите.

Другият великан размахал своя укрюк, метнал примката на врата на пъстрия кон, но не успял дори да го забави. Сполетяла го същата участ.

Пъстрият кон намерил девойката. Освободила тя шията му от двете примки, метнала се на седлото. Полетели подир слънчевия лъч и скоро излезли на белия свят. А Ерлик-хан проклинайки се завърнал в своето подземно царство.

Към седмата част на алтайската приказка “Дъщерята на стария Олекшин – 7“.