AEDVIL

Алтайска приказка – пета част

Дъщерята на стария Олекшин благодарила на бабичката и се спуснала в царството на Ерлик-хан. Слънцето и месецът останали далече зад нея. Такава тъмнина тя не била виждала – дори и най-тъмната нощ не била тъй непрогледна. Препускал конят през тясна и дълбока клисура, издълбана от стъпките на пътниците. Скалите страховито надвисвали.

Конят скачал толкова високо и се спускал тъй далече, че с няколко скока стигнал до кръстопът, от който тръгвали седем пътя. На желязно дърво били кацнали два гарвана. Човките им – девет лакти дълги, грозно грачели:

   – Ей сега ще изкълвем очите ти!

   – И очите на коня ти!

Извадила девойката кравешките очи, хвърлила ги на гарваните, рекла им:

   – Щом сте гладни – яжте!

Продължила пътя си. Видели я ковачите на подземния свят и се провикнали:

   – От теб и от коня ти дървени въглища ще си направим!

Дъщерята на стария Олекшин не се изплашила. Мълчаливо смъкнала дисагите и им ги подала.

   – Добра дъщеря си. Предвидлива. – рекли ковачите и я пуснали по живо по здраво.

Продължила тя, но скоро насреща ѝ се задали девойки от подземното царство. Радостно се развикали:

   – Сега ще измъкнем жилите ѝ! И на коня ѝ! Вече ще има, с какво да шием.

Подала им тя кълбенцето, което ѝ дала старицата.

   – Вземете! Готово е.

Зарадвали се девойките, рекли:

   – Явно, дъщеря на добър баща е дошла при нас.

Стигнала до мост – тънък косъм над страшна пропаст. Вятърът го люлеел, мостът тихо прозвънвал.

Не се уплашила дъщерята на стария Олекшин. Добра ездачка била, ловко препуснала, бързо преминала по моста-косъм.

На другия бряг видяла огромна топола, за нея – великан – здраво завързан. В ръцете му – укрюк – прът, на края с въжена примка. Лови той с примката всеки, който се опита от подземното царство да избяга.

Малко по-нататък – още един великан, завързан за още по-висока топола. В ръцете му – аркан – дълга връв, с примка накрая. Хвърля я той, лови тези, които искат на белия свят да се завърнат.

Скоро девойката стигнала до юртата на Ерлик-хан. Завързала коня си за бронзовия коновръз. Влязла, почтително поздравила.

   – Дъще на стария Олекшин, не ти е дошло времето, да се разделиш със слънчевия свят. Защо си дошла? Прекрасния пъстър кон защо си измъчила, защо си го повела по страшните пътища на моето царство?

Погледнала девойката Ерлик-хан – очите му две черни езера, брадата му – през раменете преметната. Отговорила му:

   – Изстреляната стрела не лети обратно сама, пратеникът сам не може да се завърне. Не съм дошла по своя воля. Изпрати ме Тайбон-хан. Надумаха го неговите девет зайсани, рекоха: “Навремето Тайбон-хан и Ерлик-хан приятели бяха. Дарове си разменяха. Иди, поискай от Ерлик хан двата бокала – джиракы и шубата от бял рис, която му подари Тайбон-хан.”

Поклатил глава владетелят на подземното царство, въздъхнал и рекъл:

   – Добре. Ще ги получиш, но те моля, хвани трите коня със слънчеви гриви и сребърни опашки. Пасат те на златната поляна, на билото на високата жълта планина. Хвани ги и ми ги донеси.

   – Ще ги хвана. Ще ги доведа.

Към шестата част на алтайската приказка “Дъщерята на стария Олекшин – 6“.