Дъщерята на стария Олекшин – 3

 

 

Алтайска приказка – трета част

Завърнали се деветте зайсани при Тайбон-хан. Разказали му за похода, но за подвизите на девойката дума не издумали. Ядосал се ханът, като видял слепите и сакатите.

   – Тези не ни трябват!
Усмихнала се дъщерята на стария Олекшин:

   – А ето, какво донесох аз. – рекла и побутнала дръгливата камила към Тойбон-хан.

Разгневил се той. Размахал камшика си. Препънала се уплашената камила и мигом се преобразила – появил се хан Кузулун. Брадата му – разрошена, главата – с пепел и бодли посипана. Седи на земята на четири крака и страхливо се оглежда.

Девойката подпряла дъската и брезичката до желязната юрта на Тайбон-хан и те се превърнали в жената и дъщерята на хан Кузулун. Красавица била щерка му Алтын-юстук – Злантото пръстенче, както я наричали. Прехласнали се всички – не можели да ѝ се нагледат. Затова не видели, как дъщерята на стария Олекшин изсипала дисагите -арчимаки и щом пясъкът и въглищата докоснали земята, се преобразили в безчет стада и хора.

   – Ето, това донесох аз. А сега е време да се завърна у дома. Мама и татко се нуждаят от помощта ми. – рекла юначната девойка, метнала се на коня и препуснала към родния аил.

В това време деветте зайсани се гневели и нови злини замисляли.

   – Срам и позор!

   – Засрами ни!

   – Пред целия народ!

   – Пред войската!

   – И пред хана!

   – Станахме за смях!

   – Как да я накажем?

   – Трябва да се отървем от нея!

   – С хитрост и коварство!

Отишли зайсаните при Тайбон-хан, закършили ръце, занареждали:

   – О, всемогъщи!

   – Появил се е в нашите земи шулмус!

   – Зъл дух!

   – Вселил се е в дъщерята на стария Олекшин.

   – Тя ще ни прогони!

   – Сама ще управлява!

   – Трябва да се отървем от нея!

   – Да я изпратим на такова място и с такава задача, че да загине!

   – И никога да не се завърне!

Най-хитрият от деветте зайсани предложил да изпратят девойката, да доведе синия бик, който пасе там, където се срещат земята и небето. Знаели те, че този бик никого до себе си не допуска. Жив никой от там не се завръща. Изпратили вестоносец, да доведе девойката при хана. Явила се тя пред владетеля, запитала:

   – Защо ме извикахте?

   – Големи са стадата ни, – рекъл Тайбон-хан – но нямаме добър бик. Иди там, където се докосват земята и небето. Там пасе синият бик с осем опашки. Доведи го! Ако не се справиш, ще заповядам да те обезглавят!

   – Изстреляната стрела не лети назад, изпратеният със задача не се завръща, докато не я изпълни. Ще доведа Синия бик.

Излязла девойката от юртата на Тайбон-хан, яхнала пъстрия кон, препускала дни и нощи. Дълго пътувала, но най-сетне стигнала в подножието на седемте планини. Много високи и страшни били те, но още по-страшна била Черната река. Не се изплашила девойката, намерила брод, прекосила я.

Огледала се. В далечината се извисявала синя планина. Вгледала се по-внимателно. Зебелязала, че планината се движи. Още по-внимателно се взряла – видяла, че това не е планина – там лежал Синият бик. Рогата му се извисявали като две планински вериги с непристъпни върхове.

Осемте му опашки като буйни планински реки се виели, като буреносни облаци надвисвали, като гръмотевици трещели. Щом ударели земята, тя се разпуквала. Щом копитата му се стоварели върху скалите, на пясък ставали и най-високите върхове.

Отдалеч видял Синият бик, че някой се приближава. Изправил се, отворил уста – огромна пещера. Отпуснал рога и тръгнал срещу дъщерята на стария Олекшин. Тя не се уплашила – не отстъпила. Сграбчила рогата, навела главата му, притиснала я към земята.

Изревал гневно Синият бик. Ревът му се чул далече в небето, дълбоко под земята. Опитал да се отскубне, но девойката здраво държала рогата – не успял да освободи главата си. Запитал:

   – Коя си ти?

   – Аз съм най-малката дъщеря на стария Олекшин.

   – Защо съм ти притрябвал?

   – Не съм дошла по своя воля. Тайбон-хан и деветте му зайсани ми наредиха да те заведа – трябва им добър бик за ханските стада.

   – Защо веднага не ми каза? Сам ще дойда.

Заклели се те – приятели завинаги да бъдат – острието на меча облизали, върха на копието помирисали.

   – Завържи ме за опашката на коня си. Нека да си мислят, че си ме пленила и ме водиш насила.

Дъщерята на стария Олекшин изпълнила заръките на Синия бик. Завърнали се те – по-бързи от най-бързата птица, по-точни от най-точната стрела. Без да слиза от коня, девойката завързала бика към коновръза пред шатрата на Тайбон –хан и извикала:

   – Доведох ви Синия бик с осем опашки. Вземете го!
Пришпорила коня си и изчезнала зад хоризонта. Завърнала се в родния дом.

Едва се осмелили зайсаните да надникнат и пак се скрили в юртата на хана. Треперали от страх девет дни. Бояли се да излязат. Накрая Тайбон-хан наредил да извикат девойката – да отведе бика, да го върне там, откъдето го е довела. Но как да стигнат вестоносците до аула на стария Олекшин?! Никой не смеел да мине покрай бика. Затова изкопали тунел. Вестоносецът пропълзял, измъкнал се изпод земята, подал глава между входа и огъня на юртата.

Поклонил се пред стопанина и рекъл:

   – Тайбон-хан и деветте му благородни зайсани в своите юрти седят, не смеят да излязат. Треперят от страх, задушават се. Молят те, ела отведи Синия бик с осемте опашки. Върни го там, откъдето го доведе!

   – Наредиха ми да го доведа. Изпълних заповедта. Да го върнат си е тяхна работа. А ти, хващай дъската и започвай да обработваш кожите, които е събрал баща ми, докато отсъствах, заради прищевките на зайсаните.

Добър ловец бил старият Олекшин, много кожи бил натрупал – дълго трябвало да работи вестоносеца.

Скоро пристигнал и втори пратеник:

   – Едва са живи деветте благородни зайсани и Тайбон-хан, едва дишат, задушават се в юртите си. Молят те – отведи Синия бик.

   – Напразно си дошъл. Не е моя работа да отвеждам бика. А ти счукай царевицата!

Не посмял пратеникът да възрази, хванал се за работа – много царевица била приготвила майката на девойката, дълго трябвало да работи той.

А дъщерята на стария Олекшин се метнала на седлото, препуснал пъстрият кон и скоро стигнал до юртата на Тайбон-хан. Приближила се, гледа – лежи Синият бик до железния коновръз, от дъха му юртите се тресат. Изправил се дивият бик, ударил с копито земята – дърветата започнали да падат. Девойката отвързала Синия бик и му рекла:

   – Ако си гладен – яж, ако си жаден – пий! Можеш да се върнеш там, където земята и небето се докосват.

Спуснал се синият бик към стадата на Тайбон-хан, излапал половината и избягал.

 

Към четвъртата част на алтайската приказка “Дъщерята на стария Олекшин – 4