AEDVIL

Алтайска приказка – втора част

Скоро стигнали до вековна гора – черна и страшна. Зайсаните заповядали на хората си път да проправят през гъсталака. Цял ден секли, но не напредвали. Просеката била толкова тясна, че слънчевите лъчи едва докосвали гърбовете на конете, когато се опитали да преминат през нея. Изподрани и уморени спрели да си починат.

Свечерило се. Девет хиляди лагера издигнали в покрайнините на гората. Легнали да спят.

Дъщерята на Олекшин също се престорила на заспала, но когато войскарите захъркали оседлала пъстрия кон, повела го през просеката, тихо преминала край стражите и препуснала. Препускала чак докато слънцето надникнало иззад планините и заблестяло в златните нишки, с които били сплетени косите ѝ.

Девойката вече се била отдалечила на един ден езда от войската. Извадила от колчана си стрела, опънала тетивата, двата края на лъка се съединили. От палеца на девойката дим се издигнал, в края на стрелата огън пламнал. Полетяла стрелата през черната гора, през дънерите на вековните дървета преминала – сякаш гривата на жребец разресвала. Разкъсала черната гора на две – широк път през нея прокарала. Изумили се войскарите, удивили се деветте зайсани на Тайбон-хан.

– Възможно ли е да се стреля така?! – питали се те.

Войската тръгнала по пътя, прокаран от стрелата на девойката. Стигнали до синя река, която едновременно се движела и не се движела. Омагьосана била реката – човек не можел да я преплува, кон не можел да я прескочи. На другия бряг била юртата на хан Кузулун. Виждали я,  но не можели да я достигнат. Чудели се – как да преминат през реката?

Скоро всички заспали. Никой не видял, как девойката се превърнала на сива птичка. Прелетяла над реката, кацнала на юртата на хан Кузулун – съвсем близо до отвора, през който излизал димът. Чула разговора на хана и жена му:

   – Няма да успеят да преминат реката.

   – Никъде ли няма брод?

   – Има, но няма да се досетят, че от Темир-терек – желязната топола – е опънат вълшебен конски косъм. Единствено по него може да преминат. Синята река няма да ги пусне.

   – Какво ще правим, ако все пак успеят?

   – Ще превърна поданиците си в пясък и въглища. Ще оставя само старите и болните. Ако искат – нека да ги вземат.

   – А ние?

   – Аз ще се превърна в стара, дръглива камила. Теб – в дъсчица за обработване на кожа, а единствената ни дъщеря – в млада брезичка.

Върнала се дъщерята на стария Олекшин, легнала и заспала.

На сутринта зайсаните отново започнали да умуват: “Къде да пресекат синята река?”

   – Вървете след мен! – рекла девойката. – Зная, къде има брод.

Повела тя войската. Скоро стигнали до Темир-терек – желязната топола. Препуснала дъщерята на стария Олекшин – смело преминала по конския косъм, а след нея и цялата войска. Стигнали до юртата, но намерили само стари и болни хора, които им казали, че Абыс-хан пленил всички и ги отвел в своите земи. Озлобили се зайсаните, пленили слепите и сакатите, размахали камшиците си, повели пленниците към владенията на Тойбон-хан.

А дъщерята на стария Олекшин хванала дръгливата камила, завързала я за опашката на коня си, прибрала дъсчицата за обработване на кожи, която се търкаляла край юртата на хан Кузулун. Изтръгнала из корен младата брезичка, която растяла наблизо. Напълнила дисагите – арчамаки с пясък и въглища, метнала ги на гърба на коня и камилата.

Присмели ѝ се зайсаните:

   – Ще мъкнеш тая дъска?

   – За какво ти е?

   – Няма ли пясък край реките ви?

   – Нямате ли въглища във вашия аул?

   – Не растат ли брези във вашите гори?

   – Защо ти е потрябвала тая камила?

   – Ама че си глупава!

   –  Женска ѝ работа!

   – И тръгнала на война, моля ви се!

Към третата част на алтайската приказка “Дъщерята на стария Олекшин – 3“.