AEDVIL

Алтайска приказка – първа част

Живял някога в синия Алтай старецът Олекшин. Имал той пъстър кон – бърз, силен и умен. И понеже си нямал син, научил трите си дъщери да яздят и да ловуват.

Веднъж в аила се появил вестоносец – препускал и викал:

   – Война! Война! Тайбон-хан набира войска против хан Кузулун!
Скочил вестоносецът от коня точно пред дома на Олекшин.

   – Приготвяй се, старче! Тръгваме!

   – Не ме бива вече – зъбите ми изпопадаха, недовиждам, побеляха косите ми, втвърдиха се ставите ми, изтъняха костите…

   – Ако сам не тръгнеш с мен, скоро ще пристигнат войниците – насила ще те отведат. Деветте зайсани – съветниците на Тайбон-хан ги пратиха – непокорните да накажат, страхливите да пришпорят към бойното поле.

   – Нито съм непокорен, нито съм страхлив – стар съм. Ех, защо не ми се роди поне един син – вместо мен на война да иде…

Нямало как, започнал да се приготвя старият Олекшин – извадил черния си лък, оседлал пъстрия си кон. Дотичала тогава най-голямата му дъщеря, хванала юздите, замолила го:

   – Тате, не бива да яздиш! Не можеш вече на война да ходиш. Аз ще тръгна вместо теб.
Съгласил се Олекшин. Подал ѝ черния лък. Метнала се тя на коня. Косата ѝ, преплетена със златни нишки, заблестяла.

Препуснала тя и скоро родният дом останал далече. Превалила високите планини, брод през дълбоките реки намерила. Стигнала до Темир-тайг – желязната планина. Черна лисица изскочила от бърлогата си, размахала опашка – девет пъти по дълга от тялото ѝ. Уплашил се пъстрият кон, хукнал обратно. Не могла девойката да го удържи – върнал се той в аила, спрял пред железния коновръз.

   – Ех, дъще, напразно ме забави – ще си изпатя от Тайбон-хан и деветте му зайсани…  

Дотичала средната дъщеря.

   – Стар си вече, тате. Остани у дома. Аз ще ида вместо теб.

   – Добре, но ако и ти се уплашиш, ханът ще ми вземе главата…

Девойката облякла черната броня на баща си, преметнала през рамо черния му лък, яхнала пъстрия кон и тръгнала на път.

Скоро и тя стигнала до желязната планина – Темир-тайг. Точно тогава изскочил вълк и размахал опашката си – девет пъти по-дълга от него самия. Уплашил се конят. Девойката изгубила ума и дума от страх – не разбрала, кога се озовала обратно в родия аил.

   – Ясно! Ще трябва да тръгна сам. – тежко въздъхнал старият Олекшин.

   – Не! Аз ще тръгна вместо теб!

Малката му дъщеря здраво държала юздите, конят не помръдвал. Посегнала към доспехите на баща си, понечила бронята да облече, но тя се спукала – малка ѝ била. Дни и нощи работили трите сестри – изковали нова броня. Облякла я най-малката дъщеря, преметнала черния лък през рамо, яхнала пъстрия кон.

Много ездачи с лекота бил носил жребецът – някои от тях два пъти по-едри от планинците, но сега гръбнакът му се огънал под тежестта на девойката, копитата му затънали в земята. Пришпорила тя коня, спряла чак пред Темир-тайг – желязната планина.

Черен марал с шест рога изскочил и преградил пътя ѝ. Запръхтял, изправил се на задните си крака жребецът, но девойката стегнала юздите, удържала го. Опънала черния лък – аргай, пуснала стрела, приковала марала към Темир-тайг. Скочила от седлото, затичала се към железните скали, но щом докоснала марала, той изчезнал, появил се баща ѝ – старият Олекшин, държал в ръката си нейната стрела и се усмихвал.

   – Браво дъще! Не се уплаши, укроти коня, точно стреля. Достойна си да ме заместиш във войската на Тайбон-хан. Няма да ти е лесно, но ще се справиш.
Благословил старецът най-малката си дъщеря. Метнала се тя на седлото, пришпорила коня.

Препускала дълго, стигнала юртата на Тайбон-хан. Скочила на земята, смъкнала черния лък, подпряла го на стената. От тежестта му желязната юрта се килнала на една страна. Влязла девойката в юртата, седнала между входа и огъня. Така всеки гост, изразявал почитта си към хората, на които гостува. В Алтай се смятало за неучтиво домакините да разпитват гостите си, преди да им предложат да се измият, да похапнат и отдъхнат след дългия път. Но Тайбон-хан грубо огледал девойката и сърдито запитал:

   – Коя си ти?

   – Дъщерята на стария Олекшин.

   – Който яздеше пъстрия жребец?

Като чул името си, конят пронизително изцвилил. Познавал Тайбон-хан прекрасния кон на Олекшин и много му се искало да го вземе в конюшните си. 

  – Защо Олекшин не изпълни заповедта ми?! Защо сам не дойде?

   – Много остаря баща ми. Побеляха косите му. Костите му станаха чупливи, вече не може да язди.

   – Значи не му трябва коня! Отведете пъстрия жребец в моите конюшни! – заповядал Тайбон-хан.

   – Аз дойдох вместо баща си. Аз ще воювам вместо него. А пъстрия кон може да обязди само човек от моето семейство.

Не повярвал ханът, изпратил най-добрите си коняри, най-ловките ездачи, но никой от тях не успял дори да се приближи до пъстрия кон. Ядосал се Тайбон-хан, но що да стори?! Решил да изпрати дъщерята на стария Олекшин, да срази Кузулун хан.

   – Войската ми, предвождана от деветте благородни зайсани, вече преполви пътя към бойното поле. Ще успееш ли да ги настигнеш?

   – Ще ги догоня.

Излязла девойката, метнала на рамо черния лък, закачила на пояса си алмас – стоманения бял меч. Препускала толкова бързо, че пепелта под копитата на пъстрия кон излитала до небето. Скоро настигнала войската. Ядосали се деветте зайсани, като разбрали, че старият Олекшин не е дошъл. Обидили се, като чули, че е изпратил дъщеря си, заедно с тях да се бие.

   – Де се е чуло и видяло, жена на война да ходи! – присмели ѝ се войните.

Девойката нищо не им отвърнала.

Към втората част на алтайската приказка “Дъщерята на стария Олекшин – 2“.