AEDVIL

Втора част на грузинската приказка “Дъщерята на Слънцето”

Посрещнал ги стопанинът. Слезли гостите от конете. Първо за тях се погрижил момъкът – повел ги към поляната, торба зоб на шията на всеки кон поставил, с изворна вода ги напоил. После гостите в дома си поканил, на трапезата пръстена на невестата си поставил – покривка с най-вкусни гозби се появила.

Дивели се царят и придворните. Похапнали, поискали на стопанката да благодарят. Излязла Слънчовата щерка, едва не ги ослепила със сияйната си красота. Очи не можели да откъснат от нея, макар че красотата ѝ ги заслепявала.

Черна завист загризала душата на царя. Завърнал се в двореца, затворил се със своите назир-визири – обмислят, как да откраднат красавицата и вълшебния пръстен. Три дни мислили, дорде измислили – извикали момъка в двореца.

– Донеси ми мляко от биволицата, която живее на върха на най-високата планина. Не успееш ли, ще те обезглавя!

До тази биволица никой не смеел да се доближи. Поискал момъкът въже да му дадат и тръгнал към най-високата планина. Превалил девет планини – една от друга по-високи. Изкатерил се на десетата – най-високата планина. Гледа – огромна биволица пасе на платото в подножието на вечно заледените върхове. Видяла го тя, заговорила с човешки глас.

– Глупчо! Пази си кожата! Моята е две педи дебела, не можеш да я пробиеш, не можеш да ме убиеш!

– Че защо ми е да те убивам?! Исках да те видя. Толкова съм слушал за теб.

Приближил се, метнал въжето, здраво го завързал около врата ѝ. Довел я в царския дворец.

– Ето, доведох ти биволицата, господарю! Заповядай на слугите си да я издоят. Аз не знам, колко мляко ти трябва.

Не се надявал царят да види момъка отново. Не вярвал, че жив ще остане. Разгневил се, нахокал визирите, че по-трудна задача не успели да измислят.

– Грабвай гърнето с биволското мляко! – креснал царят. – Изкачи се до върха на вековния чинар! Спусни се, но ако пролееш и капка – ще те обезглавя! А пък ако не си заквасил млякото докато слезеш, ще заповядам да те удушат като коте!

Разбрал момъкът – със сила и ловкост – нищо няма да постигне. Отишъл с жена си да се посъветва.

– Постави пръстена в гърнето. Мигом млякото ще се закваси. – рекла дъщерята на Слънцето.

Завърнал се момъкът в двореца. Дали му препълнено гърне с мляко. Той незабелязано пуснал вътре пръстена. Заквасило се млякото. Изкатерил се момъкът до върха на чинара и ловко се спуснал обратно на земята. Нито капка мляко не капнала! Поднесъл гърнето на царя. Вкусил владетелят биволското мляко – толкова вкусно било – с нож да го режеш!

Не бил чак толкова глупав царят, разбрал – пак с вълшебство се е справил момъкът.

– Казвай! Как успя?!

– Няма да разбереш. – засмял се момъкът.

– Щом на толкова умен се правиш, доведи ми за жена най-голямата дъщеря на Слънцето. Не успееш ли, твоята жена ще взема! Давам ти срок – три години, три седмици и три дни. Не се ли върнеш до тогава, не изпълниш ли заповедта ми – смърт те чака.

Натъжил се момъкът, завърнал се у дома, разказал на жена си за новата беда, която ги сполетяла.

– Не тъгувай! – казала дъщерята на Слънцето. – Вземи пръстена ми. Търкули го – той ще те доведе до царството на моя баща.

Така и сторил момъкът – дотъркалял се пръстенът до морския бряг и спрял.

Гледа момъкът – лежи на брега риба, надула се, едва диша.

– Помогни ми, човече! – Не мога да помръдна.

– Бих искал да ти помогна, но не зная, как.

– Та нали при Слънцето отиваш! Попитай го! Разбери, как от тая мъка да се избавя!

Търкулил се пръстенът, дотъркалял се до широко поле. А там – селяни орат земята. Чупи се непрекъснато палешникът. Запитали орачите момъка, накъде се е запътил. Зарадвали се, като разбрали, че при слънцето отива.

– Запитай го, как да се справим. – помолили.

Обещал момъкът да изпълни молбата им, сбогувал се с орачите и тръгнал подир пръстена.

Дотъркалял се той до подножието на висока планина. А там овчари пасат стадата си.

– Накъде си се запътил?

– При Слънцето отивам.

– Запитай го, защо лете овцете ни загиват.

Обещал момъкът и продължил подир пръстена. Изкачил планината, спрял на върха, до копитата на огромен елен.  На главата му – топола расте – толкова висока, че облаците пронизва и сред тях се крие.

– Къде отиваш, човече?

– На небето. При Слънцето. Най-голямата му дъщеря за жена на нашия цар да искам.

– Изкачи се по тополата. Ще стигнеш до златни стълби, които ще те отведат до кулата на Слънцето. Но преди това, моля те, дай ми малко трева – три години нищо не съм ял.

Окосил момъкът тревата, натрупал я пред елена. Започнал да се катери – все по-високо и по-високо!

Все по ниско се спуска слънцето – към хоризонта. Все по-високо се катери момъкът. Стигнал до златните стълби, после – до кулата – едната половина златна, другата – сребърна. В златната – Слънцето живее, в сребърната – били покоите на Луната.

Виж третата част на грузинската вълшебна приказка “Дъщерята на Слънцето” – 3.