Дъщерята на Слънцето – 1

Първа част на грузинската приказка “Дъщерята на Слънцето”

 

1

Било ли е или не – не знам, но разказват, че живели трима братя – трудолюбиви, но много бедни. Веднъж майка им чистила хамбара и намерила три пшеничени зърна. Дала по едно на всеки от синовете си. Засели ги те на своите мънички нивици – по-големите братя – отстрани – близо до гората, най-малкият – по средата, между тях.

Поникнали семенцата, пораснали стръковете, тежки класове налели. Вълшебни били явно зърната – нивите сякаш се разширили – докъдето поглед стига се люлеели едри класове. Зарадвали се братята – нямало вече да гладуват, щом ожънат богатия урожай.

Но кратка била радостта им. Разбушувал се вятърът, свети Илия с черни облаци захлюпил небесата, град покосил житата на средната нива. Погинала цялата реколта на най-младия брат. Натъжил се той – питал се: “Как тъй само на мен не ми върви?”

 

Взел сърпа си и тръгнал – по света да се скита, да провери наистина ли е човек без късмет. Дълго ли вървял, кратко ли – не знам. Стигнал до полята на богаташа – едри класове зреели там. Време било да ги ожъне някой. Голяма била нивата – сам човек сто дни да я жъне, пак неожъната част ще остане.

– Какво ще ми дадеш, ако ожъна за ден цялата нива? – запитал беднякът.

– Ще ти дам половината от реколтата. – обещал стопанинът.

Замахнал със сърпа, почнал да жъне, снопи да връзва. Още един сноп – последния трябвало да върже, но слънцето се спуснало към хоризонта. Смъкнал момъкът шапката си, помолил:

– Не залязвай, Слънце, почакай малко!

Не го послушало то, залязло.

Дошъл стопанинът, видял, че последният сноп не е завързан. Момъкът захвърлил сърпа на земята и рекъл:

– Виждаш, нали? Аз наистина съм човек без късмет. Загубих облога. Бъди щастлив!

 

Тръгнал пак на път. Дълго вървял, стигнал до едно село и се наел три години да пасе стадото на един богаташ. Уговорили се – нито една овца да не изгуби, косъм от руното на овцете да не падне! За това стопанинът обещал да му даде половината от стадото

 

Минали три години. Овцете, три пъти повече станали. Повел овцете последния ден, към кошарата се отправили. Но откъде ли се взел – вълк изскочил изневиделица, грабнал една овца и избягал. Ядосал се момъкът, хвърлил овчарската си гега на земята, предал овцете на стопанина им и тръгнал пак на път – щастието си да дири.

 

Върви той – без път, без посока. Жари слънцето. Прашен и уморен момъкът спрял да отдъхне на сянка край реката. Освежил се със студена вода, похапнал, пийнал водица и полегнал на тревата.

Внезапно долетели три прекрасни девойки – три щерки на слънцето. Съблекли се, влезли в реката да се къпят. Заблестяла водата – от красотата им се озарила. Поиграли, изкъпали се, излезли на брега, облекли се. Двете плеснали с криле и отлетели. Третата – не успяла – хванал я момъкът за ръката, не я пуснал. Построил малка къщурка на брега, накрай гората. Там заживял с невестата си.

 

Дъщерята на Слънцето вълшебен пръстен имала – каквото пожелае, мигом се изпълнява. Постави пръстена на трапезата – покривка се разстила, гозби най-вкусни се появяват. Така си живеели – безгрижно и щастливо.

 

Ала веднъж царял ловувал в гората. За цял ден само един фазан уцелил. Изгладнял, изпратил слугата си – огън да намери, фазана да опече. Дълго вървял той, накрай гората къщурка видял. Помолил да му разрешат фазана да опече, вечеря за господаря си да приготви.

 

Разпалил огъня момъкът. Слугата вода сварил, ощавил птицата, почистил вътрешностите, нанизал я на шиш, започнал да го върти над въглените. В този миг в двора влязла невестата. Красотата ѝ поразила слугата – очи от нея не може да откъсне. Такава красавица никога не бил виждал! Забравил за фазана. Изгорял той, овъглил се.

 

Върнал се слугата с празни ръце. Разгневен, царят искал да го накаже жестоко.

– Изслушай ме, велики господарю! – примолил се слугата. – Вярно и предано ти служа отдавна. Не съм виновен! Изгоря фазанът. Ума и дума загубих, като видях стопанката на къщата край гората. Такава красавица не съм и сънувал! Няма по красива нито на земята, нито на небето!

Решил царят със собствените си очи да види – да се увери истината ли казва слугата. Тръгнал заедно със своите назир-визири към къщурката накрай гората.

 

Какво ще се случи? Ще разбереш от втората част на грузинската вълшебна приказка “Дъщерята на Слънцето” – 2.