AEDVIL

Трета част на грузинската приказка “Дъщерята на ловеца”

Девойката се метнала на гърба на крилатия кон – раши, като птица полетяла към вълшебната страна Каджети. Мигом стигнал раши до портите. Те бързо се движели – отваряли се и се затваряли, смазвали с елмазените си ръбове всеки смелчак, дръзнал през тях да премине.

Девойката сръгала с пети  коня. Раши полетял, преминал между вратите. Само крайчето на опашката му успели те да отрежат.

Стигнала девойката до двореца и замръзнала от почуда – пълно било наоколо с вкаменени юнаци. Подът на двореца – сребърен, таванът на залите – златен. От прозорците страховити зверове надничат, оковани към стените. Два вешапа[1] пазят входа.

Размахала меча си дъщерята на ловеца, разсякла вешапите. Влязла в тронната зала. Там било пълно с хора вкаменени до пояса. Изведнъж девойката чула – някой вика името ѝ. Погледнала и видяла брат си. И той до пояс вкаменен. Прегърнали се. Разказал на сестра си, как Божми го оплела в косите си и го пленила, в Каджети го отвела.

– Скрий се, сестро! Ей сега ще пристигне жестоката красавица. Няма да те пощади, ще те вкамени.

– Не се бой, братко! Ще се справя с нея.

Скрила се зад вратата и зачакала.

Влязла царица Божми.

Девойката хванала косите ѝ, увила ги около ръката си, вдигнала меча и извикала:

– Развали магията! Съживи вкамененните хора! Върни опашката на моя раши!

Промълвила Божми някакви магически думи и всички оживели. Развикали се, запрегръщали се от радост. Благодарили на храбрата щерка на ловеца.

Решили да накажат жестоката царица, затворили я в най-дълбоката тъмница на двореца.

Дъщерята на ловеца взела вълшебния фенер, който нощем сам светвал и заедно с брат си напуснала Каджети. Скоро стигнали до мястото, където ги чакал Огненият дев.

– Ставай! Донесох вълшебния фенер от Каджети.

Дълго лежал дев – все на една страна – не се помръдвал, както обещал. Затова се схванал, не можел сам да се обърне. Помогнали му братът, сестрата и красивата пленница на Каджи. Обърнали го на другата страна. Благодарил им Огненият дев, рекъл:

– Вземете вълшебния фенер, ще ви потрябва.

Сбогували се и продължили тримата.

Красавицата разказала, как я отвлякъл Каджи, как я затворил в двореца между морето и небето, задето не искала невеста да му стане.

Вървели, що вървели, срещнали грозен дребосък – сякаш от земята изникнал – Педя човек, лакът брада!

– Искате ли в каляска да ви повозя? – запитало джуджето.

Засмяла се дъщерята на ловеца:

– Каляска? Къде е? – запитала тя.

Свирнало човечето, размахало камшик – появила се каляска с четири прекрасни коня. Те в небето сред звездите трябвало да препускат, а не по земята да стъпват. В морето сред рибите трябвало да се плискат, а не пепел по пътищата да дишат.

– По-добре пеш да вървим. – рекла щерката на ловеца. – От тоя дребосък добро не чакай!

Не послушал сестра си момъкът.

– Защо се боиш, сестро? Какво може да ни стори?! Виж го, какъв е мъничък! С пръст да го бутнеш, ще се разпилее…

Седнали тримата в каляската. Джуджето като бълха подскочило, размахало камшик, полетели като птици конете. Привечер спрели да отдъхнат под едно дърво. Похапнали и джуджето угостили. Ожадняла дъщерята на ловеца.

– Педя човек – лакът брада, моля те, потърси извор, донеси вода.

– Аз да не съм ви водоносец! – сопнало се джуджето. – Като си жадна, иди, сама вода намери!

Отишла девойката извор да търси. Джуджето това и чакало – внезапно ударило брата, паднал той като мъртъв на земята. Педя човек – лакът брада сграбчил косите на красавицата, повлякъл я към своята пещера. Влачи я той, съпротивлява се тя, дълбока следа по земята оставя. Надявала се, че щом братът се свести, ще я спаси.

Дълго търсила извор дъщерята на ловеца. Когато намерила, донесла вода. Видяла – брат си – едва диша, напръскала го със студена вода, дала му да пие. Тръгнали по следата, стигнали до пещерата на джуджето. Входът с огромен камък бил затворен. Чула ги красивата пленница, разбрала, че са дошли да я спасят.

– Тихо! Да не събудите злия дребосък. Ще ви убие. – рекла тя. – Скрийте се наблизо. Аз ще разбера, къде е скрита силата му.