AEDVIL

Първа част на грузинската приказка “Дъщерята на ловеца“

Живял някога в далечен край храбър ловец, точен стрелец. Славата му по целия свят се носела. Имал той дъщеря и син.

Царят извикал ловеца – да пази синовете му в двореца. Боял се царят, коварните и зли каджи[1] да не ги отвлекат.

Минали години, пораснал синът на ловеца, станал на осемнайсет години. Приискало му се да отиде на лов – силите си да изпита. Но майка му не го пускала – не позволявала сам на лов да ходи.

– Опасно е, сине! Каджи бродят из горите. Иди заедно с чичо си.

Съгласил се момъкът, запитал, кое оръжие да вземе.

– Имаме меч, лък и стрели, но още си млад – тежки са те за теб. Няма да можеш да ги вдигнеш дори! – рекла майката.

– Покажи ми ги. Ако не се справя, няма да отида на лов.

Чичото завел племенника си на чардака, показал му лъка и колчана със стрелите. Младежът взел лъка, колчана със стрелите закачил на колана си, препасал меча и леко се метнал на седлото. Препускайки опънал лъка, извадил стрела от колчана, прострелял ястреб, летящ високо, високо над върховете на планината.

Завидял чичото на племенника си. Племенникът улучил ястреба, а той дори не видял птицата, преди да падне простреляна на земята! Много пъти се опитвал меча да повдигне – не успял дори да го помръдне. А сега младокът препасал меча, сякаш е детска играчка…

Тръгнали двамата на лов. Чичото нищо не успял да уцели, младежът напълнил хурджина[2] си с дивеч. Решил чичото да се отърве от племенника си, завел го в най-гъстата част на гората, дето се въдели глигани и се скрил в една дълбока яма. Налетели свирепите глигани, нападнали момъка. Размахал той меча си, изтребил ги.

Чак тогава чичото изскочил от ямата и казал, че се е подхлъзнал и паднал вътре. Започнал да хвали племенника си, а в душата му злоба кипяла, задушавала го. Сърцето му от завист изгаряло. По-големият му брат винаги бил по-силен от него. А сега и племенникът… Намислил да го погуби.

– Храбър си, като баща си! – рекъл чичото. – Ех, да можеше да донесеш на майка си вълшебното цвете Божми!… Как ще я зарадваш!

– Къде расте това цвете?

– На юг от тук, накрая на гората ще видиш къщичка. Бабичката, която там живее, ще ти покаже пътя.

Вървял момъкът дълго, провирал се през бодливите гъсталаци, дето човешки крак не бил стъпвал. Стигнал до края на гората, видял старица-великанка вълна да преде. Не знаел той, че това била майката на дев. Приближил се до нея, приветливо я поздравил и запитал:

– Не знаеш ли, майчице, къде мога да намеря цветето Божми?

– Върви подир слънцето. Спри там, дето то се крие – зад високата скала – на върха бяла, в подножието – червена. Вечерта на тази скала ще се появи красавицата Божми. Ще разпусне дългите си златни коси – до земята да се стелят, вълшебни цветя по тях да цъфтят. Скрий се под скалата и откъсни едно цвете.

Благодарил момъкът на великанката и тръгнал подир слънцето. Стигнал до скалата, скрил се и зачакал. И ето – появила се красавицата Божми, косите си разпуснала, разцъфтели по тях чудни цветя – заблестели с всички цветове на дъгата. Замаяла се главата на момъка. Омаяла го Божми, оплела го в косите си, отвела го в царство Каджети. Откъде да знае той, че великанката нарочно не му казала, как може да се спаси! А било толкова лесно! Трябвало само да омотае около ръката си златните коси – тогава можел да откъсне безопасно вълшебното цвете.

У дома дълго очаквали момъка, после го оплакали, разбрали – няма да се завърне…

Разбрал бащата – ловец, каква беда е сполетяла сина му. Замолил царя, да му разреши, у дома да се завърне, сина си да дири. А там – щерката вече го чакала. Замолила го:

– Тате, дай ми оръжие! Позволи ми да тръгна – брат си да търся.

Готвел се бащата за дълъг път. Помислил си: “Не е женска работа това!”, но не възразил, когато девойката облякла мъжки дрехи, препасала остър меч и се метнала на седлото.

Бащата се преоблякъл, оседлал друг кон и препуснал след дъщеря си. Пресякъл пътя ѝ, сграбчил юздите и извикал:

– Слизай бързо от коня!

Девойката не го познала, размахала меча си:

– Махай се от пътя, разбойнико!

С един удар избила оръжието от ръцете му и го съборила от коня. Замахнала – главата му да отсече. Бащата задържал ръката ѝ:

– Стой, дъще! Виждам, достойна си, брат си да търсиш!

Благословил ловецът дъщеря си и тя тръгнала на път.

Дълго препускала, пребродила цялото царство – претърсила гори и планини, но брат си не намерила. “Сигурно каджи са го отвлекли.” – помислила – “Ще отида в царството Каджети.” – решила тя.

Но къде ли е Каджети? Накъде да тръгне? Безлюдни били тия земи – хора никъде не видяла, нямало кого да попита. Препускала тя без път, без посока.