Динка
Динка
Лезгинска приказка
Било ли е или не е било – не зная, но разказват, че в един аул живеели старец и старица. Две дъщери имали – щерката на дядото и щерката на бабата. Дъщерята на стареца – красива и скромна – всичко умеела да върши, при това – с песен на уста работела. Грозната, зла и свадлива щерка на старицата била и много мързелива. Въпреки това, майка ѝ все я хвалела и галела, а на заварената си дъщеря все се карала, биела я за щяло и нещяло – искало ѝ се да я умори или прогони завинаги. Мърморела на мъжа си:
– Прави, каквото щеш! Отведи я далеч от тук! Да не я виждат очите ми! Не искам гласа ѝ дори да чувам!
Имал старецът нивица – далече, далече от дома. Извикал дъщеря си, сложил една динка в хурджуна – в Кавказ така наричат торбите, които премятат през гърба на коня – и тръгнал към далечната си нивица. Дълго вървели, спрели да си починат.
– Уморих се, тате. – рекло момичето.
– Поспи си дъще, поспи!
– А ти, нали няма никъде да ходиш, докато спя?
– Няма, дъще, няма. При теб ще стоя. Ако се страхуваш, положи глава върху ръкава на моята черкезка.
Черкезката е кавказка връхна дреха от вълнен плат, отпред с джобове, в които ловците поставят патроните си.
Повярвала дъщерята, положила глава върху ръкава на бащината си черкезка и заспала. А бащата отрязал тихичко ръкава и се върнал у дома.
Събудила се девойката – сам сама в покрайнините на гората. До нея – малката динка… Разплакало се момичето, викало баща си – напразно. Долетели само ято гарвани, закръжили като черен облак над нея, страшно грачели:
– Кажи! Ти птичка ли си?
– Да, мили гарвани, бедна птичка съм аз. Уплашена и самотна.
Отлетели гарваните, нищо лошо не ѝ сторили. Седяло момичето, седяло – огладняло. Взело динката в ръце, погалило я, гледа – такава мъничка и красива – дожаляло ѝ. Как да я изяде?!
– Динке, динке, сам-сами
двете в гъстите гори,
изоставиха ни – виж!
Где ли тази нощ ще спиш?!
Пеело си момичето – за кураж. Динката започнала да ѝ приглася:
– Искаш дом да имаме,нали?
Бързо в кръг ме завърти!
Изпълнило девойчето заръката на Динката, завъртяло я около себе си. И…Чудо на чудесата! Сякаш изпод земята се издигнал прекрасен дом. Зарадвало се момичето, затананикало:
– Глад ме мъчи, глад голям!
Но не мога аз да те изям!
Отговорила весело Динката:
– Хляб ще имаме горещ,
Щом превърна се на пещ!
Търколила се из нивата малката Динка, на пещ се превърнала – пълна с бели, пухкави хлебчета. Похапнало сирачето, благодарило на Динката.
Днес – тъй, утре – тъй… Помогнала Динката на момичето да оцелее, научила го да готви, да шие и бродира, помогнала му, чеиз да си приготви. Пораснало сирачето – девойка за чудо и приказ станало. Тъгувала тя – жив човек наоколо не се мяркал. Мислела си: “Как жених ще си намеря? Все сама ли ще живея?”. Разбирала Динката мълчаливата си приятелка, знаела защо тъгува тя. Затова един ден се търкулила по пътечката, превърнала се на летящо килимче, долетяла до реката. А там – млад овчар, с чувяки[1] в ръка, тъкмо излизал от водата.
Видял младежът красивите шарки, спрял да им се полюбува. Стъпил с боси нозе върху килимчето. Меко, топло! Порадвал му се той и се огледал: “Коя ли е стопанката?” – помислил си и в този миг полетяло килимчето, издигнало се високо в небето. Скоро кацнало на свежа полянка. Килимчето се превърнало на динка, която скочила в ръцете на прекрасна девойка, която стояла пред дървена къщурка с много цветя по первазите на прозорците.
– Коя си ти, красавице? Откъде си? – запитал овчарят.
– Злата мащеха принуди тате да ме изостави тук, край гората. Спаси ме добрата Динка.
– Искаш ли ти да си стопанинът на тази къща? – обадила се Динката. – Да обичаш и пазиш моята приятелка. Сираче е тя! При жив баща!
– С радост ще се грижа за вас двете! – отговорил момъкът.
Оженили се младите, а Динка поставили на почетно място – до прозореца: Навън да гледа, на цветята да се радва, слънцето да посреща и изпраща.
Много ли, малко ли време се минало – не знам, но веднъж злата мащеха си спомнила за завареничето и рекла на мъжа си:
– За нищо не те бива! Иди поне костите на дъщеря си събери!
Заплакъл старецът, тръгнал към далечната си нивица. Като стигнал до гората, гледа – прекрасен дом се издига там. Излязла родната му дъщеря, посрещнала го, угостила го, с дарове хурджуните му напълнила. Просълзил се бащата – от мъка, че послушал злата си жена, чедото си изоставил, а то – виж как го почита…
Върнал се у дома радостен. Разказал, че дъщеря му дом и семейство си има, в нова къща живее щастливо.
– Проклет старец! – креснала жена му. – Своята си омъжил, а моята?! Стара мома ли да остане? Заведи и моята дъщеря на далечното поле!
Напекла мащехата сладки банички, изпратила дъщеря си. Повел я старецът, но към съвсем друга нива – далече в планината. Вървели дълго. Уморили се.
– Искам да спя! – провикнала се сърдито щерката на жена му.
– Добре, дъще.
Легнала мързеланата и мигом заспала. Бащата се завърнал у дома.
На сутринта девойката се събудила. Като разбрала, че е сама, разревала се. Чули я гарваните, долетели, запитали я:
– Кажи, не си ли птичка? Кажи, не си ли птичка?!
– Проклети гарвани! Да погинете, дано! Махайте се!
Ядосали се птиците, цялото ято се спуснало върху злата девойка, изкълвали я. Само костите ѝ останали да се белеят в подножието на скалите.
На следващия ден погнала мащехата стареца:
– Иди до далечното поле! Виж, в каква прекрасна къща живее щерка ми!
Пристигнал старецът, видял – от мързеливата му и груба доведена дъщеря само костите останали. Събрал ги, натъпкал ги в хурджуните, занесъл ги на жена си. Скубала си косите, плакала злата старица, но вече било късно…
Източник:
СКАЗКИ народов СССР. Т.1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 380-384.
Превод и литературна обработка – М. Дюлгерова
Към следващата лезгинска приказка “Как орачът дал урок на снежния леопард”.
Към индекса за бърз достъп до лезгинските приказки.