Гибелта на художника – 2

 

На Ованес му се приискало да дари художника за пророческите думи. Но не знаел, как и с какво да му се отблагодари. Бързо промълвил:

– Нашите съселяни те мислят за луд. Но ти си Мъдрец! Ясновидец! Разгадаваш мислите на хората. Виждаш душите ни. Веднага намери точните думи за това, дето цял живот съм търсил. Не разбирам само, защо не рисуваш икони?

– Ованес! Човек трябва да търси бога! Да го намери! Да го разбере! Не да го измисля! И дори да го видя, не бих искал да го нарисувам, а да го питам: “Защо по света има толкова много злини?”

– Ти увеличаваш злините, причиняваш ги на жена си Майрам и на децата си. Защо ги измъчваш, защо ги мориш от глад, Мануг? Преклони глава пред богаташите! Рисувай ги такива, каквито желаят!

– Ованес, джан[1], напразно споменаваш децата ми. А жена ми е като всички жени, дето искат все повече и повече… Да твориш – това е дар, даден на малцина, но заради всички. Смея ли да го продам? Та той не е само мой! Смея ли да продам това, дето господ ми е дарил заради всички?! Дори и заради децата си. Ще пораснат, ще ме разберат.

– Не се сърди Мануг, джан, не искам да те обидя. По-добре виж нашите планини. Виждаш ли, колко камъни има? Мечтата на моя живот е да забогатея, за да изкупя всички арби и с тях да донесем плодородна земя от долината. Да затрупаме всички тия камъни. Те са костите на погиналите ни предци, които са воювали за свободата на родината ни. 

Трепнал художникът. Впил поглед в доброто лице на грънчаря Ованес, сякаш за пръв път го виждал. Спонтанно го прегърнал. Рязко се обърнал и се затичал към своя стар и порутен дом.

Скоро жената на художника видяла най-новата му картина – богатир-юнак се сражава с чудовище. Лицето му било досущ като това на грънчаря.

– Ва! – развикала се тя, като го срещнала. – Храбри Ованес! На картината на моя непрокопсаник ти си юнакът. Врагът пристига. Напада ни. Спасителю наш! Бързай, грабвай своя меч-мълния!

Направила го за смях. Всички започнали да му се подиграват.

Дребен бил Ованес и леко накуцвал. Изгарял от срам. Навеждал глава, но никъде не можел да се скрие от подигравките на своите съселяни.

– Черен бе тоя ден, когато те срещнах в планината, Мануг. – ядосвал се грънчарят. – Проклето да е твоето безсърдечие! Да изсъхне коренът ти! Да изчезне родът ти! Защо се подигра с мен, бедния старец?! Защо ме направи за смях?! – проклинал Ованес.

 

Присмехът на хората не смутил Мануг. Той си мислел:

“Те не се смеят на мен или на Ованес. Просто не могат да възприемат истината. Не могат да се видят, да се опознаят, да се разберат. А дългът на художника е да им помогне да се извисят.

Аз може и да съм по-беден и от най-бедния обущар. Та нима не знам, как да забогатея?! Но за да стане това, трябва да лъжа, да си кривя душата. Но от лъжа до лъжа – разлика има: От лъжите на търговеца – стотици обеднели. От лъжите на твореца – цели поколения!

Дано да ми простят моите деца… Ще пораснат, ще ме разберат…”

 

Размишленията му прекъснал някой, който настойчиво тропал на портата. Отворил художникът. В порутената къщурка влязъл владетелят, съпроводен от своите слуги.

– Добър ден, варбед[2]! Покажи картините си! Казват, че умееш майсторски да се надсмиваш над хората.

– Дано за добро да си дошъл, господарю. Аз рисувам хората такива, каквито ги виждам. А на тях им се струва, че са по-добри или по-лоши. Затова се обиждат. Даже и добрият Ованес ме проклина… 

Владетелят започнал да разглежда портретите. От едно платно дръзко го гледал селянин. “Според мен, селяните трябва да изглеждат покорни. – помисли си гостът. – Нуждата ги притиска. И колкото са по-бедни, толкова по-покорни трябва да бъдат. Защо са ни дръзки селяни?!” 

Намръщил се владетелят, но премълчал, сдържал се, нищо не казал. Спрял пред друга картина: персиец, византиец и турчин преследват сърна. От раните ѝ кръв се лее. Кървавите следи приличат на очертанията на Армения. Гостът бързо се извърнал, сякаш нищо не е видял, нищо не е разбрал. 

Обърнал се и видял портрета на младеж, когото всички познавали. Известен бил той със своето грозно лице и сгърчено тяло. Живеел от милосърдието на хората, но никога не се радвал, дори и да го дарявали щедро. А на портрета лицето на просяка било одухотворено. Той гледал радостно слънчевия лъч, който разсичал мрачните облаци.

Гостът разгледал още няколко картини и пак се вторачил в портрета на младия просяк. Възвишеният образ грабнал сърцето му.

– Ако ме нарисуваш толкова добре, – рекъл владетелят. – достойно ще те възнаградя.

Вгледал се художникът в красивото лице на господаря и видял в душата му почти всички човешки пороци. Затова твърдо отказал да го нарисува.

– Не! Не мога да те нарисувам!

– Защо? Нима трябва да съм гърбав, за да ме нарисуваш?

– Гърбицата на момъка – това са мъките и надеждите на народа. И ти княже си гърбав! Но твоята гърбица – това са пороците и злините ти!

Разсмял се владетелят.

– Богатството и властта ме правят по-хубав от всички!

– Не! Не мога да те нарисувам красив!

– Не се инати, Мануг! И твоите деца искат да ядат. – рекъл миролюбиво гостът и хвърлил в нозете на художника кесия, натъпкана с жълтици.

– Който огласява истината, не може да бъде богат. Вземи си жълтиците, господарю!

Но в тоя миг в стаята се втурнала жената на художника – Майрам. Сграбчила тя кесията, с ненавист погледнала мъжа си и се развикала:

– Спри! Ти ще рисуваш! Заради децата ни, не заради себе си! Поне веднъж помисли за тях! Не се инати! В селото няма човек, към когото да не сме задлъжняли. Аз още сега ще върна дълговете ни. А с господаря ти сам се оправяй!

Тя излязла и тръшнала вратата след себе си.

 

Към третата част на арменската приказка “Гибелта на художника – 3“.


[1]Джан – ласкаво обръщение към уважаван, обичан, любим човек; мили, скъпи, любими.

[2]Варбед – майсторе. Арменците така изразяват уважението си към всеки, който е добър в професията си.