AEDVIL

Четвърта част на азербайджанската приказка

Вълшебният пръстен

Завърнала се вещицата у дома. Седнала в голямото гърне, в което забърквала злините си, обърнала дръжката му надолу и мигом се издигнала в небето. Прелетяла с гръм и трясък над двореца на шаха.

Дълго ли, кратко ли летяла – никой не знае. Щом видяла в далечината да сияе като слънце домът на вдовицата и нейния внук, вещицата накарала гърнето да кацне до бедните къщурки накрай гората.

Изскочила, пригладила косите си, взела тояжката, своите магьосническите броеници и тръгнала към двореца. Притаила се зад едно дърво и зачакала. Когато на чердака се появила бабата на Кечал, вещицата се престорила на стара и болна. Препънала се, строполила се на земята, заохкала. Съжалила я бабата на Кечал, заръчала на слугите да донесат бедната жена в двореца. А вещицата това и чакала.

Разказала, колко нещастна и самотна е, как се скита и моли за коричка сух хляб и глътка водица.

Бабата на Кечал я съжалила. Че как иначе?! Та нали и тя доскоро гладувала и студувала. Забърборила вещицата, омаяла старата жена, спечелила доверието ѝ. По някое време запитала:

– Сестричке, дано все тъй щастливо да живееш с твоя внук! Но ти ми каза, че сте само двамата – нийде никого си нямате на тоя свят. Прости любопитството ми, разкажи, откъде внукът ти се е сдобил с това огромно богатство? Та дори и шахът няма такъв прекрасен дворец.

– Виждам, добра жена си ти. Ще ти разкрия нашата тайна. Ние бяхме най-бедните в нашия край. Внукът ми тръгна на път – късмета си да дири. Питах се, дали отново ще го видя, дорде съм жива. А ето че той долетя, седнал върху този вълшебен килим. Чуден пръстен на ръката си носеше. Заръча му дворец да ни построи. Сега всичко си имаме и на съседите помагаме.

Така вещицата узнала тайната на Кечал. Но това ѝ било малко. Решила да остане в двореца през нощта, да дочака младия стопанин, а там – както се случи. Може да ѝ се удаде да изпълни и втората заповед на шаха. Затова, дърдорейки бивалици и небивалица, тя се хващала ту за “ударения” си крак, ту за за главата и непрекъснато охкала и ахкала.

– Ах, колко ме боли! Как ли ще се скитам в тъмната и студена нощ?! – хленчела тя.

– Не бой се, сестрице! Място в двореца, колкото щеш. Ще пренощуваш у нас, а на сутринта ще продължиш.

Гостенката “от радост” запрегъщала и зацелувала бабичката.

– Аллах щастие да ти дари! Аз все си мислех: “Къде да се дяна, когато толкова много ме боли!”

Накрая се завърнал Кечал. Вещицата не сваляла поглед от вълшебния пръстен, блещукащ на пръста му.

Дошло време да си лягат. Постлали на гостенката край вратата. Кечал и баба му заспали – всеки в своето легло.

Посред нощ вещицата тихичко се измъкнала от постелята, посипала бабата и внука с приспиващ прашец, за да не се събудят. Измъкнала пръстена от пръста на Кечал скочила върху вълшебния килим и заповядала:

– О, вълшебен килим, пренеси ме, заедно с двореца, в земите на нашия шах! А Кечал и баба му нека тук да останат!

Още рекла-неизрекла и килимът полетял. Мигом дворецът се озовал в столицата на шаха – точно срещу неговите покои. Навила магьосницата килима и заедно с пръстена го занесла на шаха.

– Погледни през прозореца! – рекла тя на владетеля. – Ето, двореца! Донесох ти също и вълшебния пръстен и летящия килим.

Отишъл шахът, заедно с придворните си да разгледа двореца.

– Такива чудесни чертози няма никой друг! – ахкали придворните.

– Само нашият господар заслужава да живее в тях! – кланяли се везирите.

А в това време Кечал се събудил и ужасен, видял, че дворецът, килимът и пръстенът са изчезнали. Двамата с баба му лежали върху продупчена рогозка, в старата си колиба. Веднага разбрал той, каква била вчерашната гостенка. Натъжил се, но бързо се съвзел и рекъл:

– Бабо, изпреди вълна, изплети чорапи и ги продай на съседите. А аз ще отида на пазара, ще купя хляб и лук.

Що да стори старицата? Както преди взела вретеното, изпрела много вълна, изплела чорапи, продала ги, а парите дала на внука си. Тъй и се прехранвали.

Към петата част на азербайджанската приказка “Вълшебният пръстен – 5“.