Вълшебният пръстен – 3

 

Трета част на азербайджанската приказка

Вълшебният пръстен

 

Горчиво съжалявал Кечал за грешката си, но не можел да я поправи. Печената рибка не можел да съживи дори и вълшебния пръстен. Отишло момчето до брега да измие ръцете си, но щом ги потопило във водата вълшебният пръстен се изплъзнал от пръста му, паднал в морето и изчезнал. Дълго го търсило момчето, но не го намерило.

Разгърнало летящия килим и решило да се завърне у дома. Кучето и котето рекли:

– Братко, ние ще продължим да търсим пръстена, а ти отлитай към къщи.

 

Кечал отлетял, а те дълго се скитали край брега. Видели стар рибар да хвърля мрежата си в морето. Опитал се той да я изтегли на брега, но  уловената риба се мятала, дърпала мрежата обратно в морето. Втурнали се котето и кучето да помагат на стареца – със зъби и нокти се вкопчили в мрежата и я задърпали. Напрегнал се и старецът. Изтеглили огромната риба на брега. Рибарят благодарил на кутрето и котето за помощта. Дал им вътрешностите на голямата риба. Добре си похапнали те. Изведнъж, нещо заблестяло. Погледнали и… що да видят! Вълшебния пръстен! Радостно го грабнали и се завърнали при момчето. Дали му пръстена.

 

Погалил ги Кечал и рекъл:

– Благодаря ви! Сега никога няма да гладувате! Никой няма да ви бие. Заедно с мен и баба в дворец ще живеете. От златни и сребърни тухли ще е изграден. Кулите му до облаците ще достигат!

Вълшебният пръстен мигом изпълнил желанието му. Раздал се грохот. Извисил се дворец.Чудо на чудесата!

– Благодаря! – извикало момчето. – Дори не съм и сънувал такава красота!

Баба му плеснала с ръце изумена и заразпитвала:

– Синко, откъде се сдоби с тая вълшебна сила?

Разказало ѝ всичко момчето. Нищо не скрило. Зарадвала се старицата, че вече няма да гладуват. Заплакала от радост, че няма от сутрин до вечер да преде и плете със схванатите си пръсти.

 

Заживели мирно и щастливо в двореца. А и на бедните си съселяни помагали. Разнесла се мълвата за големия късмет на бедната старица и нейния внук. Стигнала до самия шах. Извикал той везира си и му рекъл:

– Чух, че беднякът Кечал се е сдобил с дворец. Казват, че в сравнение с него, моя на сламена колиба прилича. Вярно ли е?

– Чух и аз, но не ми се вярва…

– Побързай, разбери, как е успял да се сдобие с такова богатство! Нали си най-хитрия ми съветник. Трябва да измислиш, как да му го отнемем!

– О, мой Шах! За това ни е нужна вещица.

– Ами, доведи я! Какво чакаш?!

Изпълнили слугите заповедта на шаха. Довели вещицата. Като я погледнал, Шахът примрял от страх. Толкова грозна и противна била тя: Очите ѝ – в различни посоки гледали. Устата ѝ – крива, нозете – на колело приличали, гърбицата ѝ – като планински хребет нагърчена. И така свирепо гледала, сякаш целия човешки род ненавиждала.

– Нали уж си мъдър, – разгневил се шахът и аха да прогони везира си. – Защо си я довел? Та тя на равно място ще се препъне! Как в планината ще се катери? Как в двореца на Кечал ще се промъкне?

Вместо везира отговорила вещицата:

– Велики и могъщи господарю! Изпитай ме! Не съди по вида ми! Може да съм саката и грозна, но хитростта ми няма равна! Ще изпълня всичко, което поискаш.

Шахът недоверчиво повдигнал рамене:

– Добре. Ще видим, какво можеш. Казват, че някъде из моите земи живее беднякът Кечал със старата си баба. Изведнъж, дявол знае откъде се е взел,  издигнал се там такъв дворец, какъвто никой не е и сънувал. В сравнение с него моят изглежда като сламена колиба. Ти трябва да намериш Кечал, да разгадаеш тайната му и да ми донесеш двореца.

Вещицата се разсмяла.

– Само това ли искаш?

Шахът се учудил.

– Малко ли ти се вижда?

Старицата изкривила уста.

– Да те пази аллах! Такива дела за мен са дреболия. От лесно по-лесно е да науча всичко, което искаш. Но знай: дори и за шаха аз нищо даром не правя!

Шахът не бил свикнал с него да разтоварят толкова дръзко. Свъсил гневно вежди и запитал:

– Какво искаш?

– Злато!

– Добре. Ще получиш злато. – хвърлил той шепа жълтици пред вещицата. – Но ако не се справиш, ще загубиш главата си.

Очите на вещицата заблестели като на котка, когато видяла златото. Не обърнала внимание на заплахата, а може би въобще не я чула. Пъргаво се хвърлила на земята и започнала да събира жълтиците.

Към четвъртата част на азербайджанската приказка “Вълшебният пръстен – 4″.