Вълшебният пръстен – 2

 

Втора част на азербайджанската приказка

Вълшебният пръстен

 

На сутринта старицата изпрела вълна, оплела нови чорапи, продала ги на съседката. Дала парите на внука си и рекла:

– Без хляб не се връщай!

Този път момчето бързо изпълнило заръките на баба си – донесло хляб. Похапнали, нахранили котето и кучето и легнали да спят. Въртяло се момчето в леглото, мислело: “Баба по цял ден преде и плете, но няма да може да ни изхрани… Проклети пари! Трябва да тръгна с моите нови приятели по широкия свят.“Едва на разсъмване заспало. На сутринта разказало на баба си, какво е решило да стори. Натъжила се старицата, но кимнала мълчаливо и продължила да преде.

 

Дълго вървяло момчето, след него припкали кутрето и котето. Изкачили се високо, високо в планината. Изморили се, огладняли, сили не им останали. Решили да пренощуват на най-високия връх. Надникнал Кечал надолу и видял сред скалите, пред пещерата, спят три огромни чудовища –  едното със седем, другото с три, а третото – с една глава.

“Ушите им стърчат като парчета лаваш.” Помислил си Кечал.

Ясно! Гладно било момчето, затова парчета пита му се привидели. Разтреперало се от страх, като видяло огромните глиги изскочили от муцуните на всеки див – така в Азербайджан наричат тези страшилища. Като дишали, огън изскачал от ноздрите им.

 

Събудили се чудовищата, скарали се, сбили се – сплели рога и бивни. Размахвали опашки, щом ударели камъните – на прах ги разтрошавали. Забивали нокти в скалите, като плугове ги разоравали. Опитало се момчето тихичко да се отдалечи, но кутрето се разлаяло. Видели чудовищата неканените гости, излетели, кацнали на върха и се вторачили в котето, кучето и момчето. А то треперело от страх, дума не можело да издума.

– О, сине човешки, разреши нашия спор. Отсъдиш ли справедливо, жив и здрав ще си отидеш, заедно с твоите животинки. – рекъл най-старият – седемглавият див.

– За какво спорите? – запитал Кечал.

– Вчера намерихме летящ килим и вълшебен пръстен. Седнеш ли върху килима, ще те отнесе дето пожелаеш. Наденеш ли пръстена, ще се изпълни всичко що поискаш. Вълшебните предмети са два, а ние – трима. Цял ден се бихме, дорде не се строполихме без сили пред пещерата. Събудихме се и пак започнахме.

 

Замислил се Кечал: Как хем спора им да разреши, хем от тях да се избави? А и живота на малките си приятели да спаси… 

– Е, братя мои, – рекло момчето. – Дайте ми тези предмети, да ги пазя.

Ще хвърля този камък в пропастта. Ще броя до три. Чак тогава вие ще се втурнете подире му. Който пръв го настигне, ще грабне килима. Който пристигне втори, ще получи вълшебния пръстен. А последният – да се сърди на себе си!

Помислили, помислили чудовищата, съгласили се. Спогледали се – мислели си, че и този от тях, който остане последен, няма да загуби – ще изяде момчето.

 

Блъснало момчето огромна скала, която едва едва се крепяла над пропастта. Полетяла тя, затрещял каменопадът. Полетели чудовищата, след тях се изсипала каменната лавина, затрупала първо едноглавия див, после триглавия, накрая и седемглавия.

 

В това време Кечал, кутрето и котето се метнали върху вълшебния килим и полетели към морето. Помолило момчето летящия килим да кацне край брега, а вълшебния пръстен да му помогне, две риби да улови, за да нахрани приятелите си. Мигом от морето изскочила една голяма риба с две рибета и проговорила:

– Имам само две дечица и ти ги дарявам.

Момчето запалило огън, изпекло рибките, една изяло, другата поставило пред кучето и котето. Но те не я докоснали. Ядосал се Кечал, развикал се:

– О, нещастни животни, защо Аллах ви е създал толкова неблагодарни?! Яжте! Изведнъж кученцето заговорило с човешки глас:

– Чуй, братко, ние не сме неблагодарни, както ти си мислиш. Просто съвестта не ни позволява да изядем тая рибка. Майката имаше само две дечица. Тя ти ги даде, но не биваше да приемаш такъв безценен дар. Трябваше да се смилиш над нея и да върнеш поне едното рибче. Да запазиш живота поне на едното ѝ детенце. Но ти не я съжали. Рибата майка страда много. Ето затова ние не искаме да ядем. Заради твоето коравосърдечие сега ще бъдем наказани.

Към третата част на азербайджанската приказка “Вълшебният пръстен – 3“.