Вълшебният пръстен – 1

 

Първа част на азербайджанската приказка

Вълшебният пръстен

 

Много, много отдавна една старица живеела в порутена колиба със своя плешив и невзрачен внук, който се казвал Кечал[1]. По цял ден плетяла. Сръчна била тя – всеки ден изплитала по един чифт чорапи. Продавала ги на пазара и купувала коматче сух хлебец. Така се изхранвали.

Веднъж старицата дала на внука си пари и го пратила за хляб. Тръгнал Кечал към пазара, но на улицата видял много хора, които тичали, крещяли и размахвали тояги – гонели едно кученце. То се мятало насам-натам, виело от болка и ужас.

– Какво ви е сторило? – запитало момчето. – Защо го биете? Не ви ли е жал за бедното животно?! Ето, вземете парите, с които трябваше да купя хляб и ми продайте кучето.

Съгласили се хората, взели парите и дали кучето на Кечал. Вдигнал той израненото животно и го занесъл у дома. Баба му била много гладна и с нетърпение очаквала внукът ѝ да донесе хляб. Като видяла, че вместо хляб е купил пребито кученце, много се натъжила.

– Синко, защо не купи хляб? – запитала тя.

– Бабо, тръгнах към пазара, както ми заръча, но по пътя видях, как цяла тълпа измъчва кутрето. Сърцето ми едва не се пръсна от мъка. Дадох им всичките пари, за да го спася.

Старицата нищо не казала. И да мърмори и да се кара – парите ги няма. 

 

Започнала пак да плете. По заник слънце завършила новия чифт чорапи. Пак изпратила внука си на пазара – да ги продаде. Заръчала строго:

– Без хляб не се връщай! Иначе… лошо ти се пише!

Кечал дума не продумал. Взел чорапите и се запътил към пазара. Но не успял да стигне до там. Пресякъл няколко улици и отново видял освирепели хора, които гонели и биели една котка. Втурнала се тя към него. Скочила право в ръцете му.

– Какво е сторила нещастната котка? Защо сте я пребили? – запитало момчето.

– Открадна парче месо.  

– Заслужи си боя!

– Пусни я!

– Да я удавим!

– Ей, хора! Вие не знаете ли, какво е глад?! Никога ли не сте гладували?! Ние с баба коматче сух хляб си нямаме. Отивам на пазара, да продам чорапите, дето баба изплете днес. С парите малко хляб трябва да купя. Но ако се смилите над котката, ако не я убиете, ще ви дам чорапите.

Зарадвал се месарят, че за нищожно парченце месо нови чорапи ще има – да го топлят през зимата. Взел ги и оставил момчето да отнесе нещастното коте.

 

Прибрало се момчето у дома. Баба му видяла, че вместо хляб носи пребито коте. Ядосала се на внука си, навела се, камък от земята вдигнала, хвърлила го и се развикала:

– Как посмя без хляб да се завърнеш?! От глад ли да мрем? Вчера заради кутрето гладувахме, днес – заради котето! По цял ден плета! Не мога тебе да изхраня! Пребити животинки домъкна у дома! Как ще ги изхраним?!

Ниско навел глава Кечал. Нищо не отговорил. Разбирал – права е баба му. Чудел се и той: Как ли ще се изхранят?

Към втората част на азербайджанската приказка “Вълшебният пръстен – 2“.


[1][1]Кечал – плешив. Кечал е герой на много азербайджански приказки. Той е умен и съобразителен. Винаги побеждава. Късметът никога не го изоставя.