AEDVIL

Вълк и овен

Чеченска приказка

Отделили се от стадото няколко агънца и се изгубили. Нападнал ги един гладен вълк, разкъсал ги и бързо-бързо ги излапал. Легнал да си почине накрай гората. Видял, че на поляната пасе стар овен, приближил се до него и рекъл:

– Как ти, овньо, смееш да пасеш на моята ливада? Кой ти позволи?

– Ливадата не е твоя, а на моя пастир. – спокойно отговорил овенът.

– Лъжеш! – извикал вълкът. – Тази ливада е моя от време оно, когато твоят пастир го е нямало на тоя свят!

– Не е вярно! Аз добре знам, че ливадата принадлежи на моя пастир.

Разгневил се вълкът, искал да разкъса овена, но нали бил сит, само изръмжал. Помислил си: “Нека пасе! Утре като огладнея, ще му дам да се разбере!”

– Ето какво ще направим, овньо! – рекъл вълкът. – Няма смисъл да спорим, така никога няма да решим, чия е ливадата. Утре ще се срещнем ей там, до ония храсти. Който се закълне, че ливадата е негова, за него и ще остане. Съгласен ли си?

– Съгласен. – отговорил овенът.

Завърнал се той в селото, а вълкът – в гората.

Рано сутринта овенът пристигнал с едно голямо и силно куче, което се скрило в храстите. Овенът пасял наблизо. Вълкът излязъл от гората, видял овена на поляната, зарадвал се: “Сега цяла седмица ще си похапвам!” – помислил и се затичал към него. Изведнъж срещу него изскочила лисицата:

– Накъде си се разбързал?

Разказал ѝ вълкът, как спорили вчера с овена.

– За всеки спор свидетели са нужни… – рекла Лиса. – Вземи ме за свидетел. Ще ми се отблагодариш, като ми дадеш вътрешностите на овена, бутовете и главата му.

– Дадено! Да вървим!

Дотичали лисицата и вълкът на поляната.

– Е, – изръмжал вълкът. – още ли твърдиш, че ливадата е на пастира?

– Да, негова е.

– Ах, овньо, как не те е срам, да лъжеш! – укорила го Лиса. – На всички е известно, че тази ливада от древни времена е наричана “вълча”.

– Ти от кого научи това? – запитал овенът.

– Как от кого? Всеки ще ти каже същото. Питай, когото искаш! Аз бях съвсем мъничка, когато мама и татко често казваха: “На вълчата ливада мишките са най-тлъсти.” Ако ливадата е била на твоя пастир, щяха ли да я наличат “вълча”?!

– Ела тук, до храстите и се закълни, че казваш истината. – рекъл овенът.

– Ще се закълна. – отговорила Лиса и се приближила.

Видяла тя – светят очи в храстите. Отскочила назад:

– Не искам напразни клетви да изричам! Нека Вълчо да се закълне, че ливадата е негова.

– Разбира се, че ще се закълна! – сърдито я изгледал Вълкът. – Не се страхувам, като теб!

Щом извикал:” Кълна се!», от храстите изскочило кучето, сграбчило вълка за врата. Едва се отървал старият разбойник, а лисицата се покатерила на висок хълм и викнала:

– Вълчо, нали те предупредих, да не произнасяш лъжливи клетви! Не ме послуша и ето – получи, каквото заслужаваш.

Из: http://www.fairy-tales.su/

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата чеченска приказка “Гъсокът – падчах”.

Към индекса за бърз достъп до чеченските приказки.