AEDVIL

Първа част на каренската приказка “Златният и Сребърният принц”

(Карените са народ от Мянма – Бирма)

В стари времена, в най-гъстата гора живеела старица на име Пхикей. Имала си тя само две внучета. Обработвала малката си нивичка на склоновете на планината. Садяла там ориз.
Баба Пхикей през цялото време била на полето, а в къщи се завръщала късно, когато хората вече били заключили домовете си, за да се пазят от нощните зли духове. Рано сутрин излизала тя, а внучетата оставали да пазят дома. Виждали се само вечер.
Внуците се научили да стрелят с лък – убивали зайци, птици, варели от тях вечеря за себе си и своята трудолюбива баба. Така живеели, а когато пораснали, нямало в близките села никой, който би могъл да съперничи с тях – толкова добре стреляли с лък, че още с първата стрела поваляли дивеча.
Обаче наблизо живеел стар билу – огромен човекоядец. Веднъж той се появил край нивата на бабичката и ѝ заповядал да отиде с него.

– Не мога, време е да се събира реколтата – оризът вече узря. – отговорила жената.
– Така ли?! Ако не дойдеш с мен, ще те убия и ще те изям. Тръгнеш ли доброволно – ще те направя кралица.

Нямало що да стори баба Пхикей, трябвало да се съгласи. Тръгнала, но за внуците си не посмяла да му каже – страхувала се, че ще ги погуби. Само че трябвало да им даде знак – да разберат, къде е изчезнала баба им. Решила да изхитрува. Помолила билу да я почака, върнала се в колибата, взела една пробита тиква, напълнила я с оризова слама, преметнала я на рамо и тръгнала след билу. От дупката се сипела оризова слама по пътеката.

Внуците очаквали баба си в къщи. Тя не се върнала и те се разтревожили. Изтичали до колибата на баба си в планината, но нея и там я нямало. Къде ли не я търсили, викали с все сила, но тя не ги чувала. Така и не я намерили. Съвсем се отчаяли, но изведнъж видели на горската пътечка оризовите сламки и тръгнали по следата. Вървели, вървели, стигнали до пещерата на билу.

В това време старият билу ловувал и баба Пхикей била сама. Като видяла внучетата си, горчиво се разридала, а после им разказала всичко, което ѝ се случило. Върнал се от лов и билу. Като видял момчетата, попитал:

– Защо тези младоци те прегръщат и плачат?
– Това са внуците ми, тръгнали да ме търсят, намериха ме, но се страхуват от теб – затова плачат.
– Не плачете деца, ще ви изхраня и вас. Ще живеем всички заедно в пещерата.

От този ден нататък внуците заживели заедно с баба Пхикей и дядо Билу и били щастливи. Веднъж, когато дошло време Билу да отиде на лов, той казал на момчетата:

– Днес отивам надалеч и ще се върна след един ден. Внучета, бъдете послушни и помнете: за нищо на света не ходете на изток от пещерата.

Така заповядал Билу и отишъл на лов. Но щом Билу се изгубил от погледа им, по-големият брат казал на по-малкия:

– Дядо Билу ни забрани да ходим на изток от пещерата. Сигурно там има нещо много интересно. Ех, да можеше поне да надникнем…

Не след дълго, без много да му мислят, братята взели лъковете и стрелите и се отправили на изток.

Скоро се озовали в прекрасна гора, пълна с ухани цветя.

Посред градината видели странно езеро. Повърхността му била ослепително бяла и блестяла като сребро. По-големият брат се наклонил и докоснал водата с лявата си ръка. Мигом ръката му се посребрила.
Малкият брат видял наблизо друго езеро, повърхността на което сияела като злато. Той също докоснал водата с лявата си ръка и тя станала златна.
Двамата братя се изплашили и започнали да трият ръцете си, обаче златото и среброто не се изтривали. Тогава всеки от тях омотал ръката си с парцали и така се отправили към къщи.

– Да не сте се ранили, внучета? – запитал ги Билу, щом се върнал от лов.

Братята не искали да лъжат и хитруват, отговорили:

– Дядо Билу, въпреки че ти ни забрани да ходим на изток от пещерата, ние не можахме да удържим любопитството си и отидохме там. Намерихме две странни езера и докоснахме водата с лявата си ръка. Единият от нас гребна вода от сребърното езеро, другият – от златното; на първия ръката стана сребърна, на втория – златна. Искахме да изтрием златото и среброто, но нищо не излезе, затова завързахме ръцете си с тези парцалчета.

Билу изслушал внуците си, но не се разсърдил.

– О, мои внуци, вие сте нарушили забраната ми, но ви е ръководела жаждата за знания. Вие храбро сте тръгнали на изток, а когато ви попитах, не започнахте да хитрувате, а честно и смело казахте истината. Значи сте достойни да станете крале. Но ако ви е съдено да управлявате кралство, то с кое войнско изкуство ще покажете ловкостта и силата си?
– Ние сме изкусни стрелци с лък. Не умеем да се бием с други оръжия. – отговорили братята.
– Това не е беда. Аз ще ви науча на всички войнски изкуства: да владеете нож, копие, меч. – казал Билу.

От този ден нататък внуците започнали да се учат от дядо Билу на всички войнски изкуства. Накрая внуците се научили добре да се бранят с нож, копие, меч, да се сражават храбро и умело. Тогава Билу ги извикал при себе си и казал:

– О, мои внуци, вие овладяхте всички навици, които не ви достигаха, за да бъдете храбри войни и мъдри вождове. Всеки от вас трябва да следва своята съдба, а аз ще ви покажа пътя към царства, където няма крал. Не трябва и двамата да вървите по един и същи път. Както на небето не може да има едновременно две слънца, тъй и в една страна не може по едно и също време да има двама крале. Вървете по своя път, достигнете своите владения и започнете да управлявате според законите.

Така казал старият Билу, после посочил на големия брат – Сребърното момче – пътя на изток, а на малкия брат – Златното момче – пътя на север. Двамата се сбогували и поели всеки по своя път.

По-големият брат си помислил: ”По-добре да не привличам вниманието на хората с бляскащо на слънцето сребро.” Решил той да промени вида си. Намерил семена от сикомора – вид смокиня – смесил ги с въглищен прах и пепел, натъркал с тази смес цялото си тяло. Видът му станал мрачен и зловещ. Така продължил Сребърният принц по своя път.

Към втората част на каренската приказка “Златният и Сребърният принц – 2”.