Анаит – 4

 

Четвърта част на арменската приказка “Анаит”

 

Принцът не казал, кой е. Боял се, че верният слуга ще се тревожи за него, а радостта от срещата им може да пререже като меч тънката нишка на живота му.

Вачаган разпитал спътниците си, кой какво умее. Оказало се, че един от тях е шивач, друг – тъкач, трети можел да бродира. Останалите – не владеели никакъв занаят и много се страхували, че веднага ще ги заколят и хвърлят в казаните.

– Не бойте се! Ще кажа, че сте мои помощници. Вие мълчете! Дума не продумвайте!  – рекъл принцът. 

Скоро в пещерата дошли жреците.

– Какъв е занаята ви? – запитали те.

– Ние сме майстори на най-ценните тъкани. Те струват сто пъти повече от златото. – отговорил Вачаган.

– Лъжеш! Това е невъзможно! – изсмели се жреците. – Няма по света плат сто пъти по-скъп от златото.

– Не лъжа. Никога! – гордо отговорил принцът.

– Добре. – обадил се старецът – главният жрец. – Дайте им нужните инструменти и материали. Отведете ги в общата работилница.

– Чужди очи не бива да виждат работата ни. Позволи ни да останем сами. Няма къде да избягаме. Нареди да ни носят хляб, вода и плодове. Ние не ядем месо. Дори и само късче месо да хапнем – ща умрем. А вие ще се лишите от огромна печалба.

– Добре. Но ако си ме излъгал, преди да ви заколят, ще ви подложат на страшни мъки! Ще ви изтезават!

Всеки ден слугите на жреците носели плодове, хляб и вода. Вачаган поделял храната и се опитвал поне малко от нея да отдели и за другите пленници. Обучил спътниците си. Изтъкали първото малко парче плат, който блестял със златни и сребърни нишки, с чудни образи на цветя, дървета и птици. Показали плата на жреца. Той го харесал, решил да го остави за себе си.

– Сега ще изтъчете по-голям! – заповядал им.   

– За да го направим, нужна е светлина. – отговорил принцът.

Изпълнили молбата му. Донесли факли. Поставили свещници. Светлината озарила Вачаган. Вагинак го погледнал, извикал и рухнал на земята.

– Какво му е? – запитали стражите.

– Ослепи го блясъкът на факлите. Скоро ще се съвземе и ще работи още по-добре от преди.

Верният слуга се свестил, но дума не продумал, веднага се хванал на работа. Жреците и стражите си тръгнали.

 

Скоро платът бил готов. Преливали се цветовете – като дъга. Бордюр, с финни фигури обгъщал прекрасната тъкан. Никой не се досетил, че там Вачаган втъкал ситни букви – разказал за бедата, що го е сполетяла.

Жрецът, който първи видял плата, много го харесал и рекъл:

– Ти наистина си майстор.

– Платът струва повече от златото. В него втъках вълшебни талисмани. Само мъдрата царица Анаит може да ги оцени и достойно да ти заплати.

Алчният жрец очи не можел да откъсне от чудодейната тъкан. Решил сам да го продаде и да прибере печалбата.

 

В това време мъдрата царица Анаит толкова добре управлявала страната, че никой дори и не се досетил за отсъствитето на Вачаган. Минали двайсет дни. Той не се завърнал. Царицата много се разтревожила. Нощем сънувала страшни сънища.

Кучето на Вачаган –  Занги денонощно виело, хвърляло се в краката ѝ, захапвало полите на роклите ѝ, теглело я нанякъде.

Жребецът на Вачаган не искал да се храни, цвилел като жребче, загубило майка си.

Кокошките кукуригали като петли. Петлите, вместо сутрин рано, кукуригали късно вечер с гласове като фазани.

Храбрата Анаит вече се отчаяла. Пратила вестоносци до най-отдалечените кътчета на царството, но от Вачаган ни вест, ни кост. Изчезнал като игла в купа сено.

 

Една сутрин чуждоземен търговец почукал на портите на двореца. Анаит заповядала да го доведат. “Може и да е срещнал някъде по пътя си моя скъп съпруг.” – помислила си тя.

Слугите въвели алчния жрец. Ниско се поклонил той и поднесъл сребърен поднос, върху който греел златотъкания плат.

– Срещал ли си цар Вачаган? – запитала Анаит.

– Не. – отговорил жрецът.

– Колко струва стоката ти?

– Триста пъти повече от теглото ѝ в злато. Това е цената на материалите и труда на майсторите. А моето усърдие оцени сама, господарке!

– Тази цена е нечувана.

– Това не е просто плат, царице. Вълшебни талисмани са втъкани в него. Могат да изцерят всяка болест, да прогонят мъката и тъгата.

Занги – кучето на Вачаган, подскочило, вторачило очи в плата и радостно размахало опашка. Конят му в конюшнята призивно изцвилил.

 

Анаит замислено посегнала към сребърния поднос, разгърнала плата, вгледала се в шарките обгърнали го от четири страни. Видяла ситните букви, прочела посланието:

“Любима Анаит, попаднах в страшна беда. В самия ад!

Този, който ти носи плата е един от демоните в този ад.

Тук намерих Вагинак.

Търси ни на изток от Перож, под храма, скрит зад крепостните стени. Наляво от олтара стената се разделя на две.

Побързай! Смът ни грози. Вачаган.”

 

Сърцето на Анаит пърхало като пленена птица. Отново и отново препрочитала страшните думи. Събрала всичките си сили и казала с усмивка:

– Да, ти си прав! Плетениците на този прекрасен плат притежават вълшебна сила. Вчера място не си намирах от мъка, а сега виж – усмихвам се. Безценно е това парче плат. Но мъртвата творба не може да е по достойна от своя създател. Не е ли тъй?

– Мъдри са думите ти, царице.

– Доведи ми майстора, изтъкал тоя плат. Искам да го видя.

– Мъдра царице! Не съм виждал този майстор. Аз съм търговец. Купих плата в Индия, от един евреин. А той – от някакъв арабин. А от кого го е купил арабинът, аз те зная.

– Лъжеш! – гневно извикала царицата. – Талисманите ми откриха твоята подлост. Затворете го в тъмницата!

Слугите сграбчили жреца и го оковали в най-дълбоката тъмница.

 

Към петата част на арменската приказка “Анаит – 5“.