AEDVIL

Трета част на арменската приказка “Анаит” – звукозапис 3

В прости селски дрехи Вачаган тръгнал на път. Дълго вървял, бедността на народа си видял. Внимателно слушал – научил, кои от съветниците му са най-алчни и зли. Решил да се завърне и да ги накаже. На път към двореца спрял в град Перож. На площада видял тълпа, която следвала беловлас старец. Жреците разпръсквали хората, слугите му златни плочки нареждали пред него.

– Кой е този старец? – запитал Вачаган.

– Това е великият жрец. Толкова свят е, че нозете му не бива да докосват земята, за да не премаже някое насекомо, което случайно е изскочило на пътя. 

В края на площада жрецът седнал върху скъп килим и започнал своята проповед. Вачаган се промъкнал напред за да чуе словата на стареца и да го разгледа. Жрецът го забелязал и го извикал при себе си.

– Кой си ти? Откъде си?

– От далечни земи ида. Работа търся.

– Ела с мен. Ще ти дам работа и щедро ще ти платя. – рекъл старецът.

Вачаган го последвал. Към края на града тълпата се разпръснала. Останали само най-бедните поклонници, които вървели след жреците и носачите, натоварени със злато. Всички те били чужденци. 

Скоро стигнали до храм, обкръжен с високи зидове. Старецът отключил железните порти с огромен ключ. След като поклонниците, жреците и носачите влезли в двора, отново заключил.

Огледал се Вачаган. Видял храм с огромен купол и малки килии. Там слугите натрупали златото. Жреците ги подкарали към олтара. Стените сами се разтворили и зад тях се появила нова желязна врата. Великият жрец я отворил и викнал:

– Влизайте!

Никой дума не успял да продума. Желязната порта се затръшнала. Тъмнината погълнала всички. Изненаданият Вачаган се хвърлил към желязната порта и се развикал:

– Отворете! Отворете!

Само ехото му отговорило:

– Ете… Ете…

Хората безропотно влачели нозе. Насочили се към слабата светлинка, която идвала от недрата на земята. Чували се жални викове. Падайки и ставайки се добрали до голяма пещера. Срещу тях се спуснала някаква сянка.

Вачаган се изправил в цял ръст и гръмко извикал:

– Кой си ти? Човек или дявол? Ела и ни кажи, къде сме попаднали!

Сянката се приближила и спряла пред него. Оказало се, че това не е сянка, а човек, толкова слаб, че сякаш бил само кожа и кости. Лицето му – бледо и съсухрено, устните – посинели, устата – беззъба. Очите – хлътнали и блестящи, проблясвали с гладен поглед. Жив скелет! Трепереики като лист заеквайки и плачейки, той казал:

– Следвайте ме и всичко ще разберете.

Тръгнали след него по тесен проход. Излезли в друга пещера, където стотици полуголи живи скелети лежали на студената земя, притискайки се един в друг, напразно опитвайки се де се сгреят. 

Минали през още една пещера, пълна с огромни котли. Хора-сенки се суетели наоколо. Подклаждали буйни огньове. С дълги прътове разбърквали в котлите някакви манджи. Надникнал Вачаган и настръхнал от ужас. В котлите вряло човешко месо. Нищо, нищичко не казал на своите спътници принцът. Защо да ги плаши още?! Те и без това били загубили ума и дума от страх.

Водачът им ги отвел в трета, още по голяма и тъмна пещера. Край огньовете седели мъртвешки бледи и измъчени хора, които тъчели, кроели и шиели. Уморено се отпуснал водачът им върху скалите и започнал да разказва:

– Жрецът ни примами в тази пещера. Спътниците ми, които не владеят никакъв занаят, бяха заклани, сварени в ония котли, дето ги видяхте и изядени от жреците. Ако не владеете някакъв занаят, това ви чака и вас…

– Откога си тук?

– Много отдавна. Загубих представа за времето. Всички гладуваме и студуваме, денем и нощем работим… Забравихме кои сме били.

Вгледал се внимателно принцът и познал своя отдавна изчезнал слуга –   Вагинак.

– Остарях, изнемощях. Загубих надежда… – тъжно въздъхнал той. – Скоро и мен ще ме убият. Това е съдбата ни.

– Не! Ще се измъкнем от този ад! Остани заедно с нас! Повярвай ми! Ще се спасим!

Към четвъртата част на арменската приказка “Анаит – 4“.