Анаит – 2

 

Втора част на арменската приказка “Анаит” – звукозапис 2

 

Що да стори? – чудел се бащата. Накрая избрал богати дарове, извикал верния Вагинак и го изпратил с двама от своите съветници, да поиска Анаит за жена на Варсеник. Стигнали те до дома на пастира Аран. Поканил ги той в дома си.

– Какъв прекрасен килим! – удивили се гостите. Твоята стопанка ли го е тъкала?

– Не. Вдовец съм. – отговорил Аран. Жена ми почина преди десет години. Килимът е изтъкан от щерка ми Анаит.

– Такъв прекрасен килим няма дори в двореца. Дъщеря ти е истинска майсторка! Славата за нейната красота стигна до двореца. Царят ни прати да я поискаме за невеста на сина му. 

Съветниците се надявали, че селянинът ще заподскача от радост, щом чуе това. Но пастирът продължавал да седи мълчаливо.

– Какво ти е Аран? Не се ли радваш?

– Скъпи гости, благодаря, че царят ме е удостоил с честта, да поиска от мен – бедния пастир, украшение за своите палати. Но дъщеря ми сама се разпорежда със своята съдба.

Съветниците изумено се спогледали. После надникнали в стаята, дето Анаит работела. Пръстите ѝ летели като пеперуди, оформяли пъстрите шарки на новия килим, който тъчала.

Вагинак извадил скъпите дарове и рекъл:

– Анаит! Виж какво ти е изпратил нашият цар.

Девойката бегло погледнала украшенията и коприните и запитала:

– И защо ме дарява тъй щедро?

– Иска да станеш невеста на сина му – Вачаган. Срещнали сте се край извора. Напил е водата ти[1]. Заедно със стомната на теб отдал и сърцето си.

– Значи този прекрасен момък е син на царя? – учудила се Анаит. – Но владее ли той някакъв занаят?

– Та той ще наследи царството! Ще владее станата! Защо му е на принца занаят?

– Днешният господар утре може да стане слуга. Всеки трябва да познава някакъв занаят. 

Съветниците се спогледали.

– Значи ти отказваш да станеш невеста на принца, само защото не владее никакъв занаят?!

– Харесвам Вачаган. Кажете му че съм се заклела да се омъжа само за човек, който владее някакъв занаят. Не мога да наруша клетвата си.

 

Завърнали се съветниците в двореца, разказали всичко. Царят и царицата се зарадвали – надявали се, че принцът ще се откаже от намеренията си, като чуе отговора на Анаит. Но Вачаган рекъл:

– Права е Анаит! И царят е човек! А всеки човек трябва да овладее някакъв занаят!

И решил принцът, да се научи да тъче, прочутите в тоя край на света,  копринени тъкани, изпъстрени със златни и сребърни нишки[2]. Довели от Персия най-изкусния майстор. За една година Вачаган надминал учителя си. Със собствените си ръце изтъкал от най-тънки копринени и златни нишки сватбени дрехи за бъдещата си невеста. Изпратил го на Анаит. Девойката дълго се любувала на чудните шарки, на нежната тъкан. Съгласила се да се омъжи за Вачаган.

Седем дни и седем нощи пирували поданиците. Царят толкова харесал Анаит, че освободил от данъци селяните за цели три години. Народът славел с песни златното сърце и златните ръце на златокъдрата Анаит.

Наскоро след сватбата, принцът проводил Вагинак, да провери, как живеят поданиците в покрайнините на владенията му. Но верният слуга не се завърнал – ни вест, ни кост от него. Безследно изчезнал.

Минали години. Царят и царицата починали. На трона се възкачил Вачаган.

Веднъж Анаит казала на мъжа си:

– Вачаган! Забелязвам, че ти не знаеш, какво става в твоето царство. Твоите съветници не ти казват истината. За да те успокоят, казват ти, че всичко е наред. А дали наистина е така?! Май за известно време трябва да свалиш царските дрехи и сам да видиш, какво се случва в царството.

– Права си, Анаит. Но кой ще управлява, докато ме няма?

– Аз! И никой няма да знае, че не си в двореца.

– Добре, Анаит. Утре тръгвам. Ако не се завърна след двайсет дни, значи беда ме е сполетяла.

Към третата част на арменската приказка “Анаит – 3“.

 


[1]Това е част от ухажването край извора. Ако девойката даде на момъка да пие от стомната, значи го харесва.

[2]Руснаците ги наричат “парча”, в Европа –  “брокат”.