Анаит – 1

 

Първа част на арменската приказка “Анаит” – звукозапис 1

 

В древни времена живели цар и царица, с единствения си син Вачаган. Тревожели се за здравето му – денем и нощем не давали прашинка да падне върху него.  Родителите душата си давали за своето дете. Слугите се тълпели след момчето, предугаждали всичките му желания. На двайсет години принцът бил блед и кръхък като цветче, израсло без слънце.

Веднъж старият лекар Лохман, чиято слава се носела по целия свят, дошъл при царя и рекъл:

– Господарю, синът ти Вачаган е с единия крак в гроба! Ако искаш да живее, не го дръж затворен между четири стени! Широки са зелените степи, високи са авганските планини. Много зверове и птици бродят из тях. Нека принцът започне да ловува.

Цар или господар – всеки благодарял за мъдрите съвети на Лохман. Владетелят – също.

И ето – момъкът облякъл топли и удобни дрехи и още в ранно утро поел към гората, заедно с верния си слуга Вагинак. Увлякъл се принцът от лова, често замръквал из планините, приемал гостоприемството на сърдечните селяни. Те споделяли с уморените пътници последното си коматче сух хляб и чаша мляко.

Вачаган внимателно се вслушвал в разговорите, съчувствал на хорските неволи. Често продажен съдия попадал в тъмницата, вдовици и сираци, без дори да молят, получавали храна, а бедните общини – помощ от царската хазна.

Веднъж, разгорещеният от лова Вачаган, съпроводен от слугите си, спрял край извора до село Ацик. Там девойките пълнели своите стомни.

– Дайте ми вода! Моля ви, девойки. – рекъл принцът.

Една от девойките напълнила стомната си и я подала на друга – най-личната, най-напетата. Но красавицата, вместо да я подаде на Вачаган, я изляла на земята. Първата девойка отново напълнила стомната и пак я подала, но красавицата отново я изляла.

– Гърлото ми пресъхна от жажда! Дай ми вода! – разсърдил се момъкът.

Девойката се разсмяла и отново изляла водата от стомната. Разгневил се принцът, но девойката не му обръщала внимание. Тя сякаш се забавлявала – ту ще постави стомната под водните струи, ту отново ще излее водата. И чак на шестия път я подала на Вачаган.

Утолил той жаждата си и запитал:

– Защо не ми даде веднага да пия вода? Шегуваше ли се или искаше да ме разсърдиш?

– Ние нямаме обичай да се шегуваме с непознати. – строго отговорила красавицата. – Аз видях че сте разгорещени от лова, а водата в извора е ледено студена. Даже сгорещения си кон добрият стопанин не би напоил със студена вода.

Този отговор поразил Вачаган. Омаяла го хубостта на девойката.

– Как се казваш, красавице?

– Анаит.

– Чия щерка си?

– На пастира Аран. Но защо ти е да знаеш нашите имена?

– Грехота ли е това?

– Щом не е, кажи, кой си ти и откъде си?

– Истината ли да ти река или да те излъжа? – засмял се момъкът.

– Постъпи, както смяташ, че е достойно…

– Е, мисля, че не бих могъл да ти разкрия, кой съм.

Анаит взела стомната и си тръгнала.

 

Оттогава Вачаган ден и нощ мислел за Анаит и все по-често ходел в село Ацик – надявал се поне за миг да я зърне. Верният му слуга Вагинак разказал всичко на царя и царицата. Зачудили се те, що да сторят. Решили да оженят сина си. Извикал го царят и рекъл:

– Сине мой, време е да ти изберем невеста! Гунарският владетел има една, единствена дъщеря – чудна красавица. Грузинският цар пък има три щерки – избери, която искаш!

– Аз вече съм си избрал невеста, тате.

– Дъщерята на кой владетел?

– Тя е дъщеря на пастир от село Ацик. Казва се Анаит.

– Това е невъзможно! Принцовете се женят за принцеси! Забрави я!

– Не! – отговорил твърдо Вачаган.

– Е, тогава вземи щерката на военначалника Варсеник. Тя порасна пред очите ни. Умна и красива е, ще ти бъде покорна невеста.

– Не, тате! Ако искаш да се оженя – знай, няма за мен друга невеста, освен Анаит, дъщерята на пастира.

Всички дълго уговаряли принца, но той настоявал:

– Искам Анаит! За никоя друга няма да се оженя!

 

Към втората част на арменската приказка “Анаит – 2“.