Словашка приказка
Когато отворите избрания от вас звукозапис, от горния команден ред можете да се върнете пак тук, за да разглеждате илюстрации или да активирате следващия звукозапис, когато свърши първият.
На един търговец му се родил син. Детето растяло, здраво, силно и много смело. Ходело там, дето другите не смеели да припарят: в запустели замъци, гробища, костници, кръстопътища – дето бродели разбойници и тайнствени страшилища.
Често момчето казвало: “Не бой се!” Затова всички забравили истинското му име – започнали да го наричат:”Небойсе”.
Пораснало момчето, станало едър и красив момък, който нямал търпение да тръгне по света, за да разбере, що е страх. Родителите му не искали да го пуснат, боели се, че ще пострада. Момъкът напразно измислял нови и нови пакости, надявал се, че баща му най-сетне ще се ядоса и ще го изгони от къщи. Но той твърде много го обичал и все му прощавал.
Накрая родителите осъзнали, че не могат да го спрат, затова решили да го пуснат да пътува по света. Бащата му дал кон, оръжие и пари за из път. Майка му приготвила на прощаване хубав обяд: тархана[1] с мляко, сладкиши с мак, пушено месо с булгур. Напълнила торбата му със самуни хляб, сложила му и сирене. Благословили го родителите, сбогувал се с тях момъкът и веднага тръгнал на път, макар че вече се свечерявало.
Бързо стигнал до подножието на планината. Пренощувал там. На сутринта пак тръгнал на път. Изкачил много върхове, над които само птиците можели да прехвръкнат. Пребродил усойни клисури. Пресичал буйни потоци, спускал се в бездънни пропасти. Промъквал се през непроходими гъсталаци и вековни гори. Колкото повече вървял, по-гъсти ставали горите, по-непристъпни скалите, по-дълбоки и коварни тресавищата. Храната му свършила. Рядко успявал да открие ядливи корени, боровинки или горски ягоди. Конят му трябвало да се задоволи с оскъдната трева в някоя долчинка.
Седмици – бродил гладен и жаден из тези пусти земи. Накрая видял заоблена като яйце скала да се извисява в далечината. Как да влезе вътре? Чудил се, обикалял – вход не открил. Не знаел момъкът, че този замък е прокълнат от дванайсет духа.
Свечерило се. Задухал леден вятър. Момъкът започнал да трепери от студ. В тоя миг се отворила порта в скалите и Небойсе влязъл в замъка. Видял в конюшнята оседлан кон, пред него яслите пълни със сено, коритото – с овес, ведрото с бистра вода. Довел своя кон до него, разседлал го, избърсал потта му, напоил го и го оставил да се храни.
Бродил дълго из замъка. Навсякъде – богато обзаведени стаи, но никъде жива душа. Стигнал до стая с трапеза в средата, а на нея – ленена покривка, хляб, солничка и чаша вино. На чашата – надпис: “За пътника.” Небойсе седнал на масата, отхапал късче хляб и мигом пред него започнали да се появяват чудни ястия. Пийнал малко от чашата и рекъл:
- Благодаря за угощението. Много съм уморен. Може ли да си легна?
Отворила се една врата в стената и момъкът видял царско легло, покрито с коприна и дантели. Легнал и заспал като къпан. В полунощ го събудил силен шум.
Как ли са изглеждали дванайсетте духа? Като кукерите? Или като чудовищата по покривите на старинните сгради? Ако искате да разгледате илюстрациите, кликнете върху тях – ще се отворят в нов прозорец. После се върнете пак тук – със стрелката от горния команден ред.
В стаята нахълтали дванайсетте духа с огромни тояги и започнали да го удрят.
- Значи не се страхуваш от нищо, а? Ще разбереш сега, какво е страх! Няма да ни избягаш!
Насинили го с тоягите си. Налагали го сякаш е сноп жито за вършеене. Момъкът мълчаливо се съпротивлявал. Здравата напердашил злите духове, макар че и той много пострадал. Добре, че часовникът ударил един часа и духовете изчезнали. Небойсе успял да се добере до леглото и там видял мехлем, с който намазал раните си. Те мигом зараснали. Вече не го болели. Спал като заклан, дорде се съмнало. Щом се събудил, скочил, измил се, похапнал и тръгнал да търси своите мъчители.
- Ще ви открия! Ще ви науча, как се напада спящ човек! Къде сте, чудовища?!
Напразно викал – в замъка нямало жива душа. Само конят в конюшнята изцвилил весело насреща му. Погледнал го момъкът – конят бил нахранен, напоен, почистен, гривата му сресана и украсена с мъниста.
- Добре са се погрижили за теб, конче! Отдъхни си сега! – рекъл момъкът и тръгнал да разглежда замъка.
Никъде жива душа не видял. Излязъл в прекрасната градина, а там, насред езерото, чудно красива девойка, потопена до мишци във водата.
- Какво правиш тук? Защо не излезеш вън?
- Искам, но не мога, защото съм омагьосана.
- Кой те е омагьосал?
- Кой ме е омагьосал ли?! Баща ми, майка ми и аз живеехме спокойно тук, но веднъж връхлетяха дванайсет духа. Не можаха да навредят на родителите ми, защото се ползваха от милостта на краля. Затова само ги прогониха далеч – отвъд морето. Но аз страдам тук вече дванайсет години. Не мога да се скрия под водата, нито да изляза на брега. Нямаше да мога да разговарям с теб, ако през нощта не бе страдал вместо мен. А издържиш ли още две нощи, ще ме освободиш напълно. Страшилищата ще те примамват, изкушават, уговарят, да кажеш поне една думичка. Изречеш ли я – загиваш. Ще те заплашват, ще те измъчват, за да те уплашат. Ако ти не проговориш и не се уплашиш, ще видиш, какво чудо ще стане.
- Не се страхувай, ще те спася! Потърпи!
На втората нощ всичко се повторило: Появили се вкусни гозби. Момъкът си похапнал, пийнал чаша вино и си легнал. Но не можел да заспи. Към полунощ по гърба му сякаш полазили мравки. Започнал неспокойно да се върти и станал от леглото. В този миг нахълтали дванайсетте духа. Увъртали се около него, заговаряли го, разпитвали го, ласкаели го – само и само да изкопчат от него някоя дума. Но той мълчал като гроб. Изведнъж духовете го обкръжили, сграбчили го и започнали да го надуват като мях – едва не се пръснал. После започнали да си го подхвърлят из залата, удряли го с тояги и го ловели, като някаква топка. Той, обаче, нито изохкал, нито се уплашил – търпял ли, търпял. Щом ударил един часът, духовете изчезнали. Небойсе едва се довлякъл до леглото. Намазал се с мехлема, веднага оздравял и заспал като къпан.
Когато се събудил на сутринта, девойката била освободена до кръста и била още по-красива. Цял ден той се разхождал край езерото и разговарял с красавицата.
И на третата вече на масата имало вкусна вечеря. Момъкът си похапнал, пийнал чаша вино и си легнал. Мислел, какво ли ще се случи праз третата нощ?! В полунощ нахълтали страшилищата. Заобиколили го. Най-голямото чудовище застанало с голям железен ръжен до леглото. Но и сега първо го поздравили, изкушавали го, но не успели да изкопчат нито дума от него. Изведнъж креснали:
- Щом мълчиш, ще те опечем жив!
Веднага го намушкали. Ох, колко боляло! Но той не издал нито звук! Духовете изрекли страховито заклинание и мигом пламнал буен огън. За щастие часовникът в кулата на замъка ударил един часа. Огънят и духовете изчезнали. Небойсе много трудно допълзял до леглото, но щом се намазал с мехлема – раните му заздравели. Вече не го боляло нищо. Легнал и заспал, отново спал като къпан.
Сутринта отворил очи и що да види – слугите вървели на пръсти, за да не го събудят. Щом станал, донесли му разкошни дрехи. Облякъл се. Завели го при девойката. Облечена празнично, тя била още по-прекрасна. Благодарила и му подарила чудна кърпичка – на нея били извезани имената на майката и бащата на девойката, а също и нейното име.
- Сама я бродирах. Тя е залог, че завинаги ще бъда твоя. Ела, да отидем при моите родители, да ни благословят.
Речено-сторено. Приготвили се, яхнали конете и тръгнали на път. Дълго препускали из долини и планини. Веднъж им се наложило да пренощуват в малко ханче. Ханджийката приличала на Баба Яга и също била вещица. Щерката на вещицата много харесала момъка, поискала майка ѝ да я омъжи за него. През нощта направила магия – забола в палтото му омагьосана игла. На сутринта Небойсе лежал, не помръдвал. Принцесата едва не умряла от мъка. Погребала го и продължила сама към дома на родителите си.
Щом тя се отдалечила от дома на родителите си, вещицата изровила момъка, извадила иглата и той оживял.
Небойсе все търсел своята любима, но магията го спирала – не можел да се отдалечи от хана. Напразно щерката на вещицата се въртяла около него – момъкът не можел дори да я гледа, камо ли да се ожени за нея.
Веднъж в гората срещнал една фея. Тя му разказала, какво е сторила вещицата и му дала една билка.
- Сложи я под сламата в лявата си обувка. Върни се в ханчето. Вещицата ще се превърне на котка и ще започне да скача срещу теб. Ритни я с левия си крак. Тя ще се превърне на катран и ще се разлее по земята. Вземи нещата си и ела при мен.
Послушал я момъкът. Сложил билката в лявата си обувка и се върнал в ханчето.
Срещу него скочила огромна котка и “Мяу! Мяу!”, опитала се да му издере очите. Но той я ритнал с левия си крак и тя се разляла на катран. Събрал си нещата и се върнал при феята.
- Благодаря! А сега, моля те, посъветвай ме, как да намеря годеницата си.
- Добре запомни думите ми! Ще вървиш все направо по тая пътека. Щом стигнеш до най-високия връх, тръгни по стълбата, изсечена в скалите. Изкачиш ли се, горе ще видиш градина с чудни цветя, но всяко цвете е притиснато от човешки кости. Събери ги! До последната костичка! После ги погреби! Ако не сториш това, знай, че един ден и с твоите кости ще бъдат притиснати цветя. Щом заровиш костите при теб ще дойде едно от чудовищата, които те измъчваха. То е крал на всички четириноги животни. Ще те попита, какво искаш срещу тази добрина. Помоли го да ти каже, къде е годеницата ти.
Благодарил момъкът, сбогувал се с феята и бързо се отправил съм планината. Изкачил стъпалата, почистил градината от костите, погребал ги. Изведнъж пред него се извисило чудовището – сякаш изникнало от земята. Запитало го, как да му се отблагодари за добрината.
- Моля те, кажи ми, къде е моята принцеса.
- Добре, братко. Ще свикам моите поданици от целия свят. Дано някой да я е видял.
Чудовището изревало, земята се разтресла, всички животни се втурнали към тях. Господарят им ги разпитал, но никой не бил виждало годеницата на Небойсе.
- Не губи надежда! Онова, което не знаят моите животни, знаят го птиците. Те летят нависоко, виждат надалече. Иди в градината на брат ми, краля на птиците.
Благодарил момъкът. Скоро изкачил още по-висок връх и влязъл в градината на второто чудовище. И то мигом се появило пред него.
- Какво търсиш тук?!
- Годеницата си. Моля те, помогни ми да я намеря.
- Добре! Откакто почисти градината на брат ми и моите цветя цъфтят от хубави по-хубави. Ще ти се отблагодаря. Почакай да събера моите птици.
Чудовището изревало тъй силно, че земята се разтресла. Над главите им сякаш се извила вихрушка. Това били птиците, които долитали, събирали се от цял свят. Разпитал ги кралят на птиците, но те нищо не знаели. Последен се завърнал голям стар орел. Закръжил, после уморено кацнал пред тях.
- Не ме ли чу?! Защо идваш чак сега?
- Чух те, господарю мой. Но пренасях над Черно море принцесата, която Небойсе спаси от магията. Черноморският крал ще се жени за нея.
- Здрава ли е?
- Как да не е здрава, като тъкмо сега я обличат със сватбената рокля.
- А може ли да долетим там, преди сватбата?
- Стар съм вече… Ако не паднем в морето…
- Каквото ще да става! – извикал Небойсе и се метнал на гърба на орела.
Прелетели над морето, спуснали се до града, дето живеели родителите на принцесата.
Небойсе благодарил на орела и го запитал, как да му се отблагодари.
- На доброто с добро. – отговорил орелът. – Извади меча си и отрежи главата ми!
- Как може! Драги ми орльо, не бих могъл да ти причиня зло, камо ли да отрежа главата ти!
- Извади меча, преди да е станало късно! Иначе никога няма да можеш да се събереш с твоята принцеса. Вече достатъчно съм служил на тоя свят. Време е да си почина. Отсечеш ли главата ми, извади сърцето ми и го разсечи, без да отделяш двете половини една от друга. То ще ти помогне да спасиш годеницата си. Винаги, щом съединиш двете половини, ще получиш, каквото желаеш. Побързай! Отсечи главата ми! Изпълни последната ми молба!
Волю-неволю Небойсе отсякъл главата на орела, извадил сърцето му, разсякъл го. После решил да опита – съединил двете половини и пожелал нещо съвсем лесно – да се измие и преоблече. Дрехите му били овехтели и скъсани от бодливите храсталаци, през които се промъквал. А и нямал пари да си купи нови дрехи и да отседне в някой хан.
Мигом желанието му се изпълнило. Освежен, облечен с прекрасни царски одежди, с кесия жълтици в джоба влязъл в най-близкия хан. Ханджията го настанил в най-хубавата стая и запитал:
- Момко, защо не си в двореца?
- Защото никой не ме е поканил.
- Кралят покани всички на сватбата на дъщеря си – да ядат и пият, да се веселят на воля. За всеки час, прекаран на сватбата дарява по жълтица на всеки гост – за здраве и късмет на младоженците.
- Еха! Не е лошо. Но щом у краля е така, у нас трябва да е по-хубаво!
Зачудил се кръчмарят: “Какво говори този?! Май не е с всичкия си…” Момъкът извадил кесията от джоба си и изсипал жълтиците на пода пред ханджията. Сипвал, сипвал, а кесията не се изпразвала – била вълшебна. Натрупал цял куп жълтици.
- Иди и ми намери врани коне! И златна колесница! И прислуга! Приготви най-скъпите гозби! Налей най-хубавото вино! Съобщи на всички, че който дойде на моята сватба, ще яде и пие на воля и ще получи по пет жълтици на час!
Щом това се разчуло, царските палати се опразнили. Всичко живо хукнало към хана – да яде, да пие и да граби жълтици. Кралят пратил вестоносци, да помолят Небойсе да дойде в двореца. Златната колесница пристигнала, само че в нея седял преоблечен слуга, а Небойсе, преоблечен като слуга, седял на капрата до кочияша. Момъкът искал да види, дали годеницата му ще го познае.
Велможите поканили госта на трапезата. Слугата здравата си похапнал, пийнал от прекрасните вина, но не искал да танцува. Предложили му да покани принцесата на танц.
- Аз съм лош танцьор, но слугата ми е най-добрият танцьор в света. Нека той потанцува с принцесата.
Небойсе се поклонил и поканил принцесата на танц. Той наистина бил чевръст момък! Както се въртял с нея, изпуснал кърпичката, която тя му била подарила, задето я спасил в омагьосания замък. Тя веднага я познала и извикала:
- Няма да се омъжа за оня, комуто волю-неволю дадох клетва за вярност! Намерете човека, който изпусна тази кърпичка! Той е моят годеник.
Разтичали се слугите и велможите, започнали да го търсят. Небойсе бил изскочил навън, преоблякъл се в своите царствени дрехи и се върнал в залата. Всички го гледали и не можели да се нагледат – толкова хубав бил. Принцесата го прегърнала. Вдигнали голяма сватба. Всички се радвали заедно с тях.
Към индекса “Словашки приказки”.
Към общия индекс “Приказки”.
Трахана или тархана е традиционна храна, която се приготвя и в Южна България. Представлява трохи от изсушено тесто, замесено с квас и плодово-зеленчукова смес от сварени: червена чушка, кромид лук, морков, тиква, ябълка, домат, по желаниe круша, дюля. Без люспи, семена и корички. Особено важна е подправката тарханол (наподобява копър). Омесеното тесто се оформя на плоски питки, които се оставят да изсъхнат, след което се разтриват на трохи или се смилат. Тарханата се съхранява в платнени торби за зимата. Консумира се в няколко варианта. Вари се като юфка и от нея се приготвят попара, каша със сирене, гъста зеленчукова крем супа, ястия с пилешко месо.