Втора част на приказката за Кунбалайн
Един ден Кунбалайн казал на таткото – пеликан:
– Служих ви вярно – опазих яйцата и пиленцата. И нито веднъж не слязох от дървото. Краката ми се схванаха. Моля ви, ако сега няма друга работа за мен, позволете ми да се се спусна на земята, да се разходя из гората.
Засмял се пеликанът.
– Сам трудно ще слезеш от дървото. Сядай на гърба ми. Ще полетим заедно и после ще кацнем на поляната край езерото. Добре се труди, заслужаваш да се разходиш, света да опознаеш.
Харесало момчето поляната, построило си колиба. Направило си прашка. Стреляло с нея, улучвало малки птички, с които се хранело. Веднъж уцелило гълъб. Дожаляло му на момчето за красивата птица, не я убило. Превързало крилото ѝ. Легнало си гладно. На сутринта намерило до леглото и купчинка оризови зърна. Гълъбът ги бил донесъл.
Разкопал Кунбалайн поляната край езерото, засадил оризовите зърна. На следващия ден те поникнали. Малката му нива се раззеленила. Стръковете растели не с дни, а с часове и скоро събрал узрелия ориз. Отново го насял. Реколтата пак била добра. И тъй – няколко пъти момчето сеело и жънело. Така вече можело да се прехранва, без да се налага да убива птиците.
Пораснало момчето, станало прекрасен момък. Веднъж през нивата му преминало стадо слонове. Част от младите стръкове ориз изяли, други изпотъпкали. Пропаднала половината от реколтата. Кунбалайн много се ядосал. “Ако дойдат пак, живи няма да си тръгнат!” – заканил се той. Направил си копие, лък и стрели, изкопал ров около нивата си, за да улови слоновете, скрил се и зачакал. И ето – през нощта пристигнало стадото, но слоновете не могли да стигнат до нивата – изпопадали в рова. Пленил Кунбалайн цялото стадо – всичките сто слона, заедно с водача им – белият слон.
– О, кралю на слоновете! – рекъл Кунбалайн. – Аз дълго работих, от няколко зърна ориз, донесени от гълъба, успях да превърна поляната край езерото в нива с ориз. Тъй се прехранвам. Ти не си ми враг, но постъпваш по-зле и от най-злия ми неприятел. Разрушаваш това, което съм създал с честен, тежък труд. Виж – това е стрелата ми – с нея ще пробия търбуха ти, дето е натъпкан с ориза, откраднат от нивата ми!
Замолил кралят на слоновете:
– Пощади ме! Ще изпълнявам всичко, което пожелаеш. Вземи моите бивни.
Подал му бивните. От тях изскочили две прекрасни девойки – щерките на белия слон.
Кунбалайн помогнал на слоновете да излязат от рова. Заживял щастливо с двете красавици. Изхранвал семейството си от своята оризова нива. Винаги стоте слона били край него – изпълнявали всяко негово желание.
Всички зверове в гората обичали Кунбалайн, смятали го за свой крал.
Славата му се разнесла на длъж и шир. Хората го нарекли “Повелителят на стоте слона”. Народът мон и бирманците често наричали така своите владетели.
Семейство: http://www.naprostora.com/images/-1/21326731086-599707.jpg
Слонче и мама: http://www.naprostora.com/images/-1/21326731086-333023.jpg
Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ. л-ра, 1976, с. 350-354.
Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Йорданова Дюлгерова
Към индекса за бърз достъп до бирманските приказки.