Абхазка приказка
Живял някога добър човек. Имал той един единствен син. Решил да му потърси жена – красива, добра и трудолюбива. А и умна да е!
По пътя го настигнал Глупчо. Продължили заедно. Минали покрай нива с пшеница. Тежки класове свеждали глави – галело ги слънцето, сила и радост в зърната им вливало, земята здраве и сладост им давала.
– Хай, каква пшеница! – възхитил се Глупчо.
– Жалко само, че вече е изядена…
– Изядена?! Не виждаш ли, нито зрънце не е отронено! Как ще е изядена?!
Продължили по пътя си. Дълго вървели. Стигнали до гробищата на някакво село. Гледат – погребение. Въздъхнал бащата, рекъл:
– Иди да попиташ, този дето го носят наистина ли е мъртъв или не съвсем.
– Ама че глупост! – разсърдил се Глупчо – Щом ще го погребват, значи е мъртъв!
Продължили мълчаливо пътя си. Като стигнали до подножието на планината, бащата запитал:
– Ти ли ще ме повдигнеш или аз да те изкача до върха на планината?
– Да ме носиш ли? Срамота! Та ти си възрастен човек! Какви глупости говориш?!
Не искал бащата да спори с Глупчо. Трудно се изкачили до върха. Стигнали до планинско селце скътано сред гората. Почукали на вратата на малка спретната къща. Огледал се бащата. Видял пъстри цветя пред дома, едри плодове в градината, чисти и охранени животни в обора.
Красива девойка приветливо ги посрещнала. Поканила ги да се измият, подала им снежно бяла кърпа – да се избършат. Вкусни гозби им предложила. Похапнали те. Благодарили ѝ. Разговорили се. Разбрали, че живее със старата си майка.
– Не се ли страхуваш, дъще, непознати в дома си да приютиш? – запитал бащата.
– Гостът е свещен. – усмихнала се домакинята.
– Но има и лоши хора… – рекъл Глупчо.
– На зла коза – зъл прът. – отговорила девойката.
– Ох, говориш като него – нищо не ти се разбира. – намръщил се Глупчо и посочил бащата.
Девойката развъртяла пред Глупчо острия си ловджийски нож, подхвърлила ябълка и докато тя падне на масата, успяла да я обели и нареже на тънки резенчета.
– А, сега разбрах. – рекъл Глупчо. – Ти си юнак-девойка. Храбра и умна!
Разказал Глупчо, какво са видели и повторил думите на бащата. Девойката се усмихнала и рекла:
– Думите “жалко, че е изядена” означават, че стопанинът има дългове и няма да може да се порадва на богатия урожай. “Напълно ли е умрял или не съвсем?” значи “Има ли роднини, които да го помнят и жалят за него?” Човек живее в паметта на близките си, дори и когато тялото му е изтляло в гроба. “Да ме издигнеш до върха” ще рече, да разкажеш нещо – така неусетно ще стигнеш, а пътя ще ти се види по-лек, пътуването – по-приятно.
Бащата харесал девойката. Взел я за невеста на сина си. Живели те дълго и щастливо. Децата им били умни, храбри и трудолюбиви – като майка си.
Източник:
Абхазские сказки. (Библиотека востоковедения) – Москва : Наука, 1975, с. 342-343.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.
Към следващата абхазка приказка за ум и хитрост: “Който краде чуждото, губи и своето” (Шардын)