Юнакът, роден от сълза

 

ЮНАКЪТ, РОДЕН ОТ СЪЛЗА

Румънска приказка,

преразказана от Михай Еминеску, преведена от Огнян Стамболиев

Звукозаписи: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10. Щом пуснете звукозапис, можете да активирате отново текста на приказката от горния команден ред.

В стари времена, когато хората не бяха такива, каквито са днес, и когато сам Бог все още бродеше из каменистите пустини на Земята, живееше стар мрачен и замислен като нощта цар, а пък жена му, царицата, беше млада и вечно усмихната като светъл летен ден.

Цели петдесет години воюва Царят с владетеля на съседното царство, а пък той накрая умря, та остави в наследство на синове и внуци само омраза, кръвна вражда. След тези петдесет години Царят, обезсилен от войни и страдания, остана съвсем сам, като престарял лъв от пустиня. Вече не можеше нито да се засмее, нито да се порадва на невинна детска песен, на нежна усмивка на млада жена или на шегите и разказите на своите верни войни. Усетил, че силите съвсем го напускат, че краят му е близо, съжаляваше, че няма да има на кого да завещае своята ненавист. Тъжен ставаше сутрин от своето царско ложе, позлатено, но неблагословено, и с натежало сърце тръгваше пак на бой, а пък жена му, Царицата, останала сама, оплакваше с горчиви сълзи нерадостната си съдба. Златистите и коси падаха върху бялата гръд, от големите и сини очи се лееха едри и чисти като бисери сълзи.

Един ден, като стана сутринта, тя коленичи в параклиса, където над димящото кандило блещукаше обкованата със сребро икона на Скърбящата майка с младенеца. И като чу нейната гореща молитва Божията майка се смили над нея и една сълза потече от черното ѝ око надолу по иконата. Тогава Царицата се изправи, докосна с пресъхнали устни студената сълзица, погълна я с цялата си душа. И точно в този миг тя зачена.

Мина месец, мина втори, и трети, минаха цели девет и роди Царицата син – бял, красив като млечна пяна, със светли, подобни на слънчев лъч коси. Усмихна се тогава вечно тъжния и стар Цар, че дори и Слънцето се засмя в своето огнено царство, спря се, застина на място –  и така цели три денонощия бяха светли, без залез и мрак. Само слънце и веселие! Като река се лееше виното  от бъчвите, а от радостните викове на възрастните и децата небосводът направо се тресеше!

Дадоха името на красавеца  – Юнака, роден от сълзата.

И расна той не с дни, а с часове и скоро стана красив и висок като планинските ели.

Като порасна още малко, поръча да му изковат железен боздуган, и като стана готов, го хвърли така нависоко, че направо разсече небосвода, а после боздуганът падна върху  кутрето му, та се разцепи надве. Тогава принцът поиска да му изковат друг, още по-голям и тежък боздуган и го хвърли почти до облачния замък на Луната. И той  падна върху кутрето на Юнака, но вече не се разби.

Един ден Юнакът, роден от сълзата, се сбогува с родителите си и реши сам да тръгне на бой срещу войските на съседния цар, врага на баща му. Приготви се за път, предрешен като пастир с вълнена риза, изплетена от майка му – измокри я тя с горчивите си сълзи – сложи си той красива шапка, обкичи я с ленти, цветя и мъниста, които му подариха царските дъщери, а в зеления си пояс, затъкна две малки свирки – едната за тъжните песни-дойни, а другата за веселите хорá. А като изчака слънцето да се издигне нависоко, тръгна сам да изпълни дълга си.

Вървеше без да спре и през целия път свиреше ту хорá, ту тъжни дойни, като от време на време подхвърляше боздугана си  толкова нависоко, чак до облаците, та да падне на разстояние един ден път. Планините и долините се заслушваха в песните му, реките вдигаха вълните си още по- нагоре, за да го чуят, изворите изхвърляха кипящи води, за да може всяка струйка да запее с него.

Ручеите, дето се провираха сред мрачните канари, разучаваха  любовните песни-дойни от принца-пастир, а орлите, накацали мълчаливо по върховете на високите сиви скали имитираха неговите жални скръбни викове.

И щом го чуеше, всичко живо застиваше в изумление от свирнята и песните на младия принц-пастир. Черните очи на девойките се изпълваха с любовни сълзи, а в гърдите на младите пастири, спрели до скалите, се надигаше силна и дълбока страст към смели подвизи.

Да, наоколо всичко беше замръзнало на мястото си, а Юнакът все вървеше ли вървеше и с песни разказваше за мъката в сърцето си като от време на време подхвърляше нависоко своя боздуган, а той политваше към небесата като стоманен орел, като вълшебна звезда

В края на третия ден боздуганът падна и удари медните крила на една голяма порта. Тя протяжно задрънча, разтвори се и Юнакът влезе вътре. Луната, издигнала се над планината, сега осветяваше  голямо езеро, чиито води бяха тъй прозрачни, че на дъното му се виждаше златният му пясък. Насред езерото, на изумруден остров, заобиколен от гъста зелена гора, гордо се извисяваше дворец от блестящ бял мрамор. По стените му, като в сребърно огледало, се отразяваха зелената дъбрава и ливадата, езерото и бреговете му. Близо до вратата на двореца, позлатена ладия се полюшваше от вълните, а от единствения отворен прозорец долитаха трелите на красива нежна песен.

Юнакът седна в лодката, хвана веслата и доплува до мраморните стъпала на двореца. Огромни свещници, в които горяха огнени звезди, осветяха дворцовата стълба. Влезе в огромна зала със златни колони, които подпираха високите сводове. Масата беше застлана с покривка от бяла коприна, а чиниите бяха направени от големи бисери. Болярите, в празнични, обшити със злато, одежди, седяха в кресла от червено кадифе, бяха все красиви и млади, смееха се весело и пляскаха в такт с музиката. Особено един от тях – със златна, обсипана с елмази корона, в разкошни дрехи – блестеше като месеца в лятна нощ. Но Юнакът беше още по-личен и красив.

  • Добре дошъл, Юначе, роден от сълзата! – посрещна го Царят. – Чувал съм много за тебе, но досега не те бях виждал.
  • Радвам се, че те заварих в добро здраве, макар да не зная дали ще те оставя в такова. Дойдох при теб за една тежка битка. Стига си плел интриги срещу моя стар баща.
  • Не съм плел никакви интриги, момко, а съм се бил в честен бой. Но с тебе няма да воювам. Ще кажа на музикантите да засвирят, а на виночерпците да ни напълнят чашите. Ще изпием заедно с тебе по някоя и друга чаша вино и  ще се побратимим за цял живот.

След тези думи Юнакът и Царят  изпиха по чаша вино и се прегърнаха.

  • От кого се страхуваш най- много на тоя свят? – попита Царят.
  • От никого не се боя, само от Господ. А ти?
  • И аз не се боя от никого, освен от Горската вещица. Тази ужасна старица вилнее и бушува като буря из моето царство. Там, откъдето мине, трева повече не никне, хората напускат градове и села и всичко се руши, става на прах и пепел. Водя война с нея отдавна, ама напразно. И за да не опустоши цялото ни царство, се съгласих данък да ѝ плащам – всяко десето новородено дете от моите поданици. Ето, точно днес трябва да се яви за новия данък.

Стана късно. Лицата на гостите потъмняха, умориха се всички, а от черното небе, точно в полунощ, тръгна откъм горите безумната вещица. Крилата и събудиха вятъра и той задуха още по-силно. Ах, колко страшна и грозна беше тя! Лицето и сбръчкано като издълбана от ручеи скала, на главата ѝ беше изникнала цяла гора, очите ѝ огромни и мътни като две нощи, устата ѝ – разтворила се като бездна, зъбите ѝ – огромни воденични камъни.

Юнакът се спусна към побеснялата вещица и с всички сили я натика в една пещера, прикова я към голям камък със седем тежки железни вериги, после затвори входа с друг голям камък. Вещицата зави като див звяр, но не можа да се освободи.

Вече спокоен, че се е справил с нея, Юнакът се завърна при пируващите в двореца. Но след малко – под светлината на Луната – всички видяха, как от езерото се издигнаха две дълги водни планини. Какво се беше случило?  Не успяла да се освободи от веригите, Горската вещица изтръгнала каменната стена от пещерата и стигнала до езерото. Преминала през него, прокарвайки си път през гората, като оставила дълга бразда подир себе си и изчезнала в нощната далечина.

Постоя малко на масата Юнакът, пийна и хапна, а после метна боздугана на гръб и се спусна по следите на Горската вещица. Вървя дълго, без да спре, докато не стигна до една висока и красива бяла къща, осветена от лъчите на Луната. Сред зелените лехи на градината ухаеха тъмночервени и бели цветя, а над тях пърхаха нежни пеперуди. Въздухът беше свеж, изпълнен със сладостни аромати. Наоколо се носеше лекото тихо бръмчене на пчели и пеперуди. Близо до входа стояха две бъчви с вода, а на прага седеше девойка и предеше. Бялата рокля на красавицата беше подобна на облак от светлина и сенки, златистите ѝ къдри падаха на гърба, венец от момини сълзи украсяваше гладкото ѝ чело. На лунната светлина тя сякаш бе заобиколена от златист дим. Белите ѝ като восък пръсти държаха златно вретено със сребърна вълна и изпридаха тънка блестяща нишка, подобна на жив, висящ във въздуха лунен лъч.

Дочула леките стъпки на Юнака, девойката вдигна сините си, като морски вълни, очи и рече:

  • Добре си дошъл Юначе, роден от сълзата. – Погледна го тя с ясния си взор изпод полуотворените ресници и добави: – От дълго време те сънувам, Юначе. И дори когато съм будна и преда, пред очите ми пак се явява този прекрасен сън, че двамата с тебе се обичаме. Изпридам дълга сребърна нишка и така ми се иска да изтъка от нея тъкан от любов и щастие. А после, от тази тъкан да ти ушия дрехи, че животът ми с теб да е пълен единствено с любов и нежни ласки. Да, да носиш тази дреха, Юначе, и да ме обичаш и никога да не ме забравиш…

Кротко и нежно го погледна тя. В един миг вретеното падна от ръцете ѝ, тя стана и сведе очи, като провинило се дете, дълбоко засрамена от откровените си думи. А той се приближи до нея, прегърна я с едната си ръка, а с другата тихо я погали по челото и косите.

  • Колко си ми хубава и скъпа – прошепна Юнака. – Коя си ти, красавице?
  • Дъщерята на Горската вещица – въздъхна тя. – Сега като узна коя съм, ще ме обичаш ли, Юначе?

Тя уви ръце около шията му и го погледна право в очите.

  • За мене не е толкова важна коя си – отвърна и той. – Аз те обичам и ще те обичам и това е най-важното.
  • След като ме обичаш, хайде да избягаме оттук. – И още по-силно се притисна до гърдите му. –  Защото ако мама ни свари, ще те убие, а умреш ли ти, аз просто ще полудея и дори ще умра от мъка.
  • Не се страхувай, скъпа – усмихна се той като се освободи от нейните обятия. – Къде е сега твоята майка?
  • У дома е. Още не се е освободила от веригите, с които си я завързал, та сега се опитва да ги прегризе.

Щом чу това, Юнака реши да тръгне да я намери.

  • Почакай, Юначе – спря го девойката и две големи сълзи блеснаха в очите ѝ. – Ще ти покажа, как да победиш майка ми. Виждаш ли сега тези две бъчви тук? В едната има чиста вода за пиене, вода има и в другата, но силата ѝ е голяма. Нека сега да им разменим местата. Когато майка ми се бие с някого от своите врагове и двамата се поуморят, тя му казва: „”Хайде сега да си починем и пийнем малко студена вода!” И тя пие, но от бъчвата със силната вода, а на противника си предлага бъчвата с обикновена вода. А като сменим местата на бъчвите, те са напълно еднакви, тя няма да забележи, и по време на битката ще пие не от силата, а от водата!

Речено- сторено. Юнакът се устреми към къщата и извика:

  • Ей, ти, вещице проклета, как си? Я се покажи! Хайде, не се крий, грознице!

Щом чу това, злата старица тъй се разлюти, че направо подскочи и успя най-сетне да се освободи от веригите.

  • Ах, ти ли си, бре Юначе, да знаеш как се радвам да те видя! – завика тя. – Хайде сега да се преборим, та да видим кой от двама ни ще е по- силен.
  • Давай! Готово! – въодушеви се Юнака.

Вещицата  го сграбчи за пояса, издигна го нависоко, чак до облаците, а после го тръшна надолу към земята, та го заби чак до глезените.

Но Юнакът също я удари в земята, а пък той я заби до коленете.

  • Добре, силен си, Юначе, нека за малко да си починем и да пийнем студена вода. – задъха се уморената вещица.

Поспряха за миг, вещицата пи от водата, а Юнакъта от бъчвата със силата и ръцете му мигом се изпълниха с непознат вълшебен огън и освежаващи тръпки пробягаха през цялото му тяло.

С удвоени сили сграбчи той с железни ръце грозната старица, заби я в земята чак до шията, а после само с един удар на боздугана раздроби на хиляди парчета главата ѝ.  И само след миг небето се покри с гъсти сиви облаци, студеният вятър зафуча, започна да брули и да руши всичко по пътя си, разтърси до основи и дома на вещицата тъй силно, че без малко да го срути. Яркочервени светкавици-змии раздраха надлъж и шир небосвода, водите на реките и езерата забушуваха като полудели, навсякъде се  носеше зловещия тътнеж на гръмотевиците, които следваха една подир друга.

И в тази страховита, непрогледна тъма Юнакът едва различи една сребриста сянка с разпуснати златни коси и вдигнати ръце. Изтича до нея и я прегърна. Едва оцеляла след целия този ужас, девойката се притисна до него. За да я свести той я целуна по очите. Облаците скоро се разсеяха, да сторят път на червената огнена Луна, а Юнакът видя, как върху гърдите му разцъфват две прозрачни сини звезди – очите на неговата любима. Той вдигна девойката на ръце и изтича до градината в царския дворец. Положи я в ладия и преплува с нея езерото.

С  възторг и любов ги гледаше отгоре великодушното изгряващо Слънце. Измокрената от дъжда дреха прилепна върху нежното ѝ стройно тяло. Лицето ѝ беше бяло като восък, малките ръце положени върху гърдите, а прекрасните коси се разпиляха около главата ѝ. Огромните очи на девойката бяха плътно затворени и тя приличаше на мъртва.

Юнакът украси ложето и със сини полски цветя, взе свирката си и тихо засвири тъжна песен. Небето се избистри и стана прозрачно като езеро, огненият лик на Слънцето, свежите треви и ароматните цветя донесоха на хубавицата дълъг и спокоен сън, а печалната, протяжна мелодия на песента я поведе по неведомите пътища на мечтите и съновиденията. Към обяд природата утихна, и Юнакът се заслуша в топлото и влажно дихание на любимата си, наведе се към нея и нежно я целуна. А тя отвори още изпълнените си със сънища очи, усмихна му се и тихо попита:

  • Ах, скъпи мой, ти си тук?
  • Не, мене ме няма! – засмя се той. – Не виждаш ли, че ме няма! – извика той и едва не заплака от щастие.

Тя протегна ръката си и го прегърна.

  • Стани сега, скъпа моя – каза Юнака. – Слънцето вече отдавна изгря.

Девойката стана, оправи косите си, Юнакът я прегърна, тя положи ръка върху рамото му – и така минаха между цветните лехи и стигнаха до мраморния дворец на Царя.

Юнакът заведе девойката до трона на Царя и съобщи, че тя е неговата годеница. Царят се усмихна, хвана го за ръка и го отведе към прозореца, от който се виждаше езерото, сякаш искаше да му съобщи някаква тайна. Но не каза нищо, а само погледна към езерото и очите му се напълниха със сълзи. Вдигнал криле като сребърни платна, потопил глава във водата, лебедът се носеше по широката гладка повърхност на езерото.

  • Защо плачеш, Царю! – учуди се  Юнака.
  • Юначе, скъпи, – отвърна му Царят, – дори и с цената на моя живот няма да мога да ти се отплатя за доброто, което ми направи. А сега много искам да те попитам за нещо.
  • За какво, Царю?
  • Виждаш ли сега лебеда, който се носи в езерото? Аз съм още млад и би трябвало да обичам живота, но не мога. Влюбен съм в една прекрасна девойка с вечно замечтани очи, нежна като заспало езеро. Тя е дъщерята на Дженар, човек горд и див, който по цял ден ловува из гъстите гори. Колко е суров той и колко прекрасна е дъщеря му. Много пъти се опитвах да я отвлека, но напразно. Моля те, опитай се и ти!

С радост би останал Юнака в двореца, но държеше той, като всеки смел млад мъж, на младежката дружба. Да, държеше на това повече отколкото на своя живот, повече отколкото на годеницата си.

  • Пресветли Царю, ще ти кажа направо: може да се считаш за щастлив, че аз, Юнакът, роден от сълзата, съм твой побратим. Ще отида да ти доведа дъщерята на Дженар!

И като взе бързите като вятър коне от конюшнята на Царя, Юнакът се приготви за дълъг път.  А неговата годеница, Илеана се казваше тя, го целуна нежно и му прошепна на ухото:

  • Ти не забравяй, Юначе, че докато те няма, аз няма да престана да плача.

Погледна я, прегърна я, опита се да я утеши и бързо тръгна  на път.

Прекоси той полета и ниви, гори и планини, чиито върхове бяха покрити със сняг. Накрая стигна до едно далечно скалисто място и развалините на прастар замък. А Луната, бледа като лице на мъртва девойка, се провираше между тъмните облаци, докато накрая съвсем изчезна от погледа му и настъпи черната като дълбока бездна нощ.

Когато се съмна, Юнака забеляза, че планините се простират чак до безкрайното зелено море, набраздено от хиляди прозрачни, чисти вълни. С тиха песен те се приближаваха към брега. В края на красив скалист залив се издигаше огромен, бял, сякаш покрит със сребро замък. От зъбчатите стени проблясваха прозорци, един от тях беше отворен и Юнакът съзря красива моминска главица, с огромни, замечтани като сън в лятна нощ очи. Да, това беше дъщерята на Дженар.

  • Добре си дошъл, Юначе, роден от сълзата, – зарадва се тя и изтича да отвори вратата на величествения замък, в който живееше съвсем сама. – Тази нощ ми се присъни, че разговарям със звезда и тя ми съобщи, че ти ще дойдеш с вест от Царя, който ме обича.

В голямата зала на замъка, до камината стоеше на стража едър котарак със седем глави. Когато мяукаше, викаше едната, се чуваше на разстояние един ден път, а когато се обаждаха и седемте  – се чуваше на разстояние седем дни път.

Увлечен от своя лов, Дженар се намираше сега на разстояние един ден път.

Юнакът качи девойката на коня си и двамата се понесоха над морето като две неуловими сенки.

Но огромният и силен Дженар притежаваше вълшебен кон с две сърца. Замяука с едната си глава котаракът в замъка и конят на Дженар веднага зацвили.

  • Какво ти става, конче? – попита Дженар вълшебния си кон. –  От недобър живот ли зацвили така?
  • Моят живот си е добър, господарю, ама твоите работи никак не са добре. Юнака, роден от сълзата току-що отвлече твоята любима и единствена дъщеря.
  • Значи тогава ще трябва да побързаме, да ги настигнем, нали, конче?
  • Ще побързаме, господарю, ама не много. Така и така, пак ще ги догоним.

Дженар подкара коня подир бегълците и много скоро ги догони. Да се бие с Юнака той не можеше, защото Дженар беше християнин, вярваше не във вълшебствата, а в Господ.

  • Юначе, – обърна се Дженар към момъка, – ти си млад, красив,  ще ми е жал да те погубя. Този път ще ти простя, но другия път…се пази! – И като качи дъщеря си на своя кон, изчезна в миг, сякаш се разтвори във въздуха.

Но Юнака, роден от сълзата, съвсем не беше от страхливите и послушните. Скоро се върна в замъка на Дженар и завари девойката сама. Бледна и разплакана, тя му се стори още по- красива.

А баща и беше на два дни път от замъка. Юнакът  взе от конюшнята коня на самия Дженар и избягаха през нощта. Бягаха бързо, както прелита лунната светлина над дълбоките морски вълни, бягаха в студената и тъмна нощ като две красиви съновидения, но скоро дочуха откъм замъка как протяжно мяукат две от главите на котарака. После им се стори, че не могат да помръднат от мястото си: случва се така насън, да искаш да избягаш, а да не можеш. Скоро ги покри облак от прах, надигнал се изпод копитата на коня на Дженар.

Лицето на Дженар този път бе сурово, погледът – свиреп. Без да каже и дума, той сграбчи Юнака, както стоеше на коня, запрати го нависоко, към тъмните буреносни облаци и мигом  изчезна с дъщеря си.

И само пепелта, в която се превърна изгорения от мълниите Юнак, се изсипа върху сухия пясък на пустинята. Скоро пепелта се превърна в извор, изворът в ручей и заструи по диамантения пясък, под благоуханните сенки на високите зелени дървета. И ако някой можеше да разбере ромона на ручея, сигурно щеше да чуе тъжната песен-дойна за Илеана, русокосата годеница на Юнака, роден от сълзата. Но кой можеше да чуе този глас в пустиня, дето не беше стъпвал човешки крак?

А в ония времена Господ още бродеше по Земята.
Веднъж в пустинята се появиха двама пътника. Дрехата и лицето на единия сияеха като светлината на Слънцето, а вторият бе като негова сянка. Това бяха Исус Христос и Свети Петър. Нозете им, опърлени от горещия пясък на пустинята, стъпиха в прозрачната прохладна вода на ручея и двамата тръгнаха по нея като стигнаха до сенчестия извор. Там Христос пи вода, изми своето свято лице и чудотворните си ръце. После двамата си починаха под сенките на дърветата. Христос се замисли за своя небесен Отец, а Свети Петър се заслуша в тъжната дойна на извора.

Като станаха, Свети Петър каза тихо:

  • Господи, направи така, че този извор да стане това, което е бил преди.
  • Амин! – отвърна Господ и вдигна нагоре ръка.

После двамата продължиха по пътя си без да се обръщат назад. И като по чудо, в миг, изчезнаха дърветата и изворът. Юнакът стана и се огледа наоколо, като събудил се след дълъг и дълбок сън. Той видя Сина Божи, който вървеше напред по морските вълни, сякаш стъпваше по суша, видя и Свети Петър, който по силата на човешкото си естество се оглеждаше и встрани, та го забеляза и му кимна кротко, с блага усмивка.  А Юнакът, роден от сълзата, ги изпрати с поглед, докато силуетът на Свети Петър не се разсея напълно и можеше да се види само сияещия като слънце, лик Господен, осветил сега безбрежната морска шир. И  като разбра чудото на своето възкресение, коленичи за молитва пред залеза на божественото Слънце.

Спомни си за дадената дума – да отвлече дъщерята на Дженар и да я заведе сам при Царя.

И пак тръгна на път Юнакът. След залез слънце стигна до замъка на Дженар. Влезе… Девойката плачеше горчиво, но щом го зърна, лицето ѝ се озари от радостна усмивка. А пък той ѝ разказа за своето възкресение.

Седна до нея, тя му прошепна някакво нежно, вълшебно заклинание, целуна го по челото. И Юнакът тозчас се превърна в червено като узряла вишна цвете. Тя го постави сред другите цветя на прозореца и запя така весело и силно, че целият замък зазвъня.

Върна се от лов баща ѝ, Дженар, и я запита:

  • Защо си толкова радостна дъще? От какво ти стана тъй весело?
  • Радвам се, че вече го няма Юнака, роден от сълзата, и вече няма да ме похити, скъпи татко, – отвърна му тя и се засмя.

Седнаха двамата да вечерят.

  • Татко – попита девойката, – откъде си намерил този кон, дето ходиш с него на лов?
  • Защо ме питаш? – намръщи се баща ѝ.
  • Питам те просто така, интересно ми е, а ти не се страхувай, нали Юнака вече го няма.
  • Добре, ще ти кажа, дъще. Далеко, зад това море, живее старица. Тя има седем кобили. Наема хора да ги пасат за една година (Макар че нейната година трае само три дни), и ако човек ги пази добре, тя му разрешава да си избере едно новородено жребче, а ако не се грижи за тях добре, го убива като го побива на кол. Но дори и онези, които са ѝ угодили тя накрая ги измамва: взема, изважда сърцата на всички коне и ги слага само в един от тях. Значи, онзи, който ѝ е служил добре, получава кон без сърце, по-лош от всеки обикновен кон. Разбра ли ме, дъще?
  • Да, разбрах те, тате, – отвърна му с усмивка девойката.

Тогава Дженар хвърли към лицето на дъщеря си една парфюмирана червена кърпичка. Тя погледна към баща си и след малко усети, че се събужда от някакъв сън, който не можеше да си спомни. Беше забравила всичко, което ѝ разказа той. Но цветето в саксията на прозореца проследи зорко като червена звездичка разговора и запомни всяка негова дума.

На разсъмване Дженар се отправи на лов. Девойката целуна червеното цвете и му прошепна няколко вълшебни думи. Юнакът мигом се появи пред нея.

  • Разбра ли какво каза баща ти? – попита той.
  • Нищо не запомних, – отвърна му натъжена тя.
  • А аз чух всичко. – рече цветето и разказа на Юнака за хитрините на вещицата.
  • Остани сега със здраве, мило момиче, скоро ще се върна.

Яхна момъкът коня си изчезна в пустинята.

Сред обедния зной, недалече от гората, съзря комар, изтощен от горещината.

  • Юначе, роден от сълзата, – помоли го комарът, – моля те, отнеси ме в гората, добре ще ти се отплатя. Аз съм царят на комарите.

И Юнакът отнесе комара в гората.

От гората излезе на пустинния бряг на морето и среща рак, и той омаломощен от слънцето.

  • Юначе, роден от сълзата, – помоли то ракът, – моля те, хвърли ме сега в морето, добре ще ти се отплатя. Аз съм царят на раците.

Юнакът хвърли рака в морето и продължи пътя си.

При залез слънце стигна до мръсна колиба, покрита със слама. Наместо ограда, около нея бяха забити високи остри колове. Върху шест от тях стърчаха човешки глави, а седмият, полюшван от вятъра, крещеше с всички сили: „Глава! Глава! Искам човешка глава!”

Пред входа, на стар дънер седеше сбръчкана старица, положила сивата си като пепел глава върху коленете на красива млада робиня, която и решеше косата.

  • Добър вечер! Радвам се да те видя. – каза Юнакът и се поклони.
  • Добре дошъл, момко! – отвърна му старицата и стана. – Защо си дошъл? Какво ти трябва? Може би ще искаш да пасеш моите кобили?
  • Да.
  • Моите коне пасат само нощем… Стана тъмно и ти можеш вече да ги отведеш до пасището… Ей, момиче, я дай на момъка да хапне нещо, а сетне го изпрати.

Под земята около колибата имаше изба. Юнакът се спусна долу и видя седем кобили – блестящи и черни като нощта, които сигурно никога не бяха виждали светлината на деня. Те риеха с копитата си земята и цвилеха.

Изгладнял през деня, той изяде, онова дето му го предложи старицата, седна на една от кобилите и подгони останалите в нощната прохлада. Но скоро усети как по жилите му потича някакъв тежък като олово сън, изведнъж очите му помътняха и той като мъртъв се строполи върху тревата. Събуди се чак по изгрев слънце. Огледа се – кобилите ги нямаше! Тогава си помисли, че главата му скоро ще бъде на седмия кол. Но изведнъж, огромен рой комари долетя от леса и един тъничък глас му каза:

  • Ти, Юначе, ми направи голямо добро, и аз ще си се отплатя с добро, както ти обещах.

Като се върна с кобилите, старицата се ядоса страшно, руга, вика, фуча, преобърна всичко в колибата, накрая напердаши без причина и невинното момиче.

  • Какво ти става, майко|? – попита я Юнакът.
  • Нищо, нищо – отвърна му тя. – Просто нещо ми стана. Не се сърдя на теб. От теб съм много доволна.

После влезе в конюшнята и започна да налага кобилите като се разкрещя:

  • Утре се скрийте по-добре, никаквици такива, гръм да ви порази, и гледайте да не вземе да ви намери! Проклет да бъде този Юнак и да умре от лоша смърт!

На другия ден Юнакът отново погна кобилите и отново се строполи без сили на тревата и спа до разсъмване. Като се събуди, от отчаяние бе готов да побегне където му видят очите. Но изведнъж, от морското дъно излязоха седемте кобили, подгонени от множество раци.

  • Ти ми направи голямо добро. – дочу той гласа на царя на раците, – затова и аз сега ти се отплащам също с добро.

Юнакът се прибра при старицата с кобилите и тя отново се разбесня.

На третия ден младата робиня се приближи до него, внимателно взе ръката му и тихо прошепна:

  • Нали ти си Юнакът, роден от сълзата, аз веднага те познах. Недей сега да ядеш от онова, което ти дава старата, тя добавя отвара от сънотворна билка…Аз ще ти приготвя друга храна.

И девойката му даде да похапне тайно. Вечерта, когато Юнакът трябваше отново да изведе кобилите на паша, усети, че главата му е ясна. Към полунощ се прибра, запря кобилите в конюшнята и се качи горе. В огнището тлееха няколко въглена. Старицата спеше наблизо дълбоко, като мъртва. Той дори помисли, че е умряла, разтърси я, но тя не се помръдна. Тогава разбуди заспалата до печката девойка и каза:

  • Виж, девойко, старата вещица май е умряла.
  • Не, не е умряла? – отвърна му тя и въздъхна. – Сега спи като умряла, както всяка нощ, този мъртвешки сън,..Тялото ѝ е безжизнено, но душата ѝ броди по незнайни пътища…До първи петли тя изсмуква кръвта от сърцата на тежко болните и умиращите и опустошава душите на нещастните. Да, братко, утре завършва твоята тридневна година служба при нея. Моля те, вземи ме със себе си, може би ще ти помогна да преминеш по-лесно през изпитанията, които ти е подготвила тя, моята зла господарка.

И от дъното на един стар сандък, тя извади точило за саби и ножове, четка и триъгълна забрадка.

На сутринта Юнакът трябваше да си тръгне. Старицата реши да му даде един млад кон и да го изпрати. Но преди това слезе в конюшнята и извади сърцата на седемте коня, за да ги скрие в един мършав тригодишен жребец, чиито ребра стърчаха.

Юнакът стана от масата, старицата го извика в конюшнята да си избере кон. Конете без сърца бяха черни, загладени, блестящи, а жребецът със седемте сърца лежеше в ъгъла.

  • Този ще взема – рече Юнакът и посочи хилавия жребец.
  • Ами ти, синко, да ме прости Господ, напразно ли се труди? – възрази му хитрата старица. – Защо не вземеш нещо добро, както ти се полага по право. Я вземи някой от тези красиви коне, който си харесаш…
  • Не,само този ще взема – настоя на своето Юнакът.

Старицата заскърца със зъби като повредена воденица, но не каза нищо, за да не изтече жлъчта, препълнила черната ѝ душа.

  • Добре, вземи го – изсъска тя накрая.

Той скочи на седлото, метна боздугана на рамото си и полетя като мълния сред вихрушки от прах. И сякаш пясъкът на пустинята тичаше по следите му.

Девойката го очакваше в леса. Той я качи зад себе си на коня и продължи напред. Нощта покри земята с прохладната си тъма.

  • Нещо ми пари на гърба – изохка девойката.

Юнакът се огледа. Зад него се носеше висока зеленикава вихрушка и някакви неподвижни, подобни на горящи въглени очи, изпускаха силни и дълги пламъци, които достигаха чак до гърба на момичето.

  • Хвърли четката, – извика тя.

Юнакът хвърли четката и мигом зад тях израсна висока тъмна гора, чиито дървета шумяха от вятъра. Дочуха и вой на гладни вълци.

  • Напред! – извика Юнакът на коня, полетял сред нощната мъгла, подобно на демон, подгонен от проклятие.

А бледата Луна се понесе между сивите облаци като светло видение сред мъгливи и неясни съновидения.

  • Ах, гърбът ми пак гори – изохка момичето и едва се сдържа да не изкрещи от болката.

Юнакът се обърна и видя огромна сива сова с блестящи червени очи, подобни на две огнени мълнии.

  • Хвърли сега точилото – рече му девойката.

Юнакът го хвърли и изведнъж от земята се надигна висока права сива скала, неподвижна като вцепенил се от страх великан, стигащ чак до небето.

Юнакът цепеше въздуха с такава невероятна бързина, та му се стори, че скоро ще падне в някоя бездънна пропаст.

  • Пак започна да ми пари – извика девойката.

Старицата беше пробила скалата и минала през нея, а после се бе превърнала с струя дим, чиято предна част гореше като въглен.

  • Хвърли сега кърпата – извика момичето.

Юнака я послуша.

Двамата видяха зад себе си голямо езеро. В светлите му, почти прозрачни води се къпеха сребристата Луна и множество огнени звезди.

Юнакът дочу дълго заклинание и погледна нагоре към облака над главата си. На два часа път, далече в небесните висини, бавно изплува Средата на нощта, понесена от медните си криле.

А когато обезумялата от гняв старица доплува до средата на езерото, Юнакът запрати натам своя боздуган и той удари крилете на Средата на нощта. Тя се строполи като камък на земята и жално изстена дванайсет пъти.

Луната се скри зад облака. Старицата, скована от железния си сън, потъна на дъното на езерото, а над нея израстна островче с висока черна трева. Това беше осъдената душа на злата вещица.

  • Вече сме спасени! – радостно извика девойката.
  • Вече сме спасени! – повтори младият жребец със седемте сърца и добави: – Господарю, ти удари Средата на нощта и тя падна на земята два часа преди да дойде времето ѝ. Аз усещам сега, как под моите копита пясъкът започва да се движи. Това са скелетите на хора, погребани под горещия пясък на пустинята. Но те скоро ще се събудят, ще отидат на Луната, за среднощен пир. Така че сега ще е много опасно, ако продължим. Студеният, отровен от техните души въздух може да ви убие. По-добре си легнете, а в това време аз ще отида при своята майка.  Тя ще ми даде от нейното мляко и аз ще стана красив, както преди.

Юнака го послуша, слезе от коня и застла върху горещия пясък своята мантия.

Но се случи нещо странно… Очите на девойката помръкнаха и хлътнаха, смуглата ѝ кожа посиня, ръката ѝ стана тежка като олово и студена като лед.

  • Какво ти е? – разтревожи се Юнака.
  • Нищо, нищо, – отвърна му тя с гаснещ глас, падна на пясъка и се разтрепери като от треска.

Юнакът освободи коня и легна върху мантията. Заспа, но му се стори, че е буден. Клепачите му почервеняха като огън, а през тях видя как Луната се спуска бавно над Земята и постепенно се увеличава, става все по-голяма, подобна на висящ във въздуха сребрист замък с хиляди розови прозорци, а от Луната към Земята се е проточил дълъг царски път, покрит със сребристи плочи.

От пясъка започнаха да се надигат скелети, високи, загърнати в дълги бели мантии, изтъкани от редки сребърни нишки, през които прозираха костите. Главите им бяха обкичени с корони от дълги златни шипове. Възседнали скелети на коне, те се движеха много бавно в дълга редица като платно от сребристи сенки и скоро започнаха да се изкачват по извита лунна пътека, докато накрая изчезнаха в замък, откъдето се носеха омайните звуци на някаква неземна музика.

Не след дълго Юнакът видя, че и девойката стана бавно, че тялото ѝ се разтвори във въздуха и от нея останаха само костите ѝ. Загърната в сребриста мантия, тя също пое по светлия път към Луната. Изчезна в царството на сенките, откъдето всъщност се бе появила преди време на Земята.

После клепачите на Юнака позеленяха, накрая почерняха и повече не видя нищо.

Слънцето беше вече високо, когато той отвори очи. Девойката я нямаше. В горещата пустиня чакаше само жребецът-красавец, който за първи път виждаше прекрасното слънце.

Юнакът го възседна и не усети, кога стигна до замъка на Дженар.

Този път Дженар беше на лов на седем дни път. Юнакът сложи дъщеря му на седлото пред себе си и двамата радостни и щастливи потеглиха. Тя уви ръце около шията му и склони глава на гърдите му. Конят политна през пустинята, а дългите ѝ поли докосваха пясъка. След миг дочуха как мяукат и викат всичките седем глави на котарака.

Конят на Дженар зацвили тревожно и той се обърна към него:

  • Какво става? – попита той.
  • Юнакът похити твоята дъщеря, – отговори му вълшебният кон.
  • Ще можем ли да го догоним? – попита удивеният Дженар, който предполагаше, че  Юнакът отдавна не е между живите.
  • Не, този път няма да можем. – отвърна му конят. – Той е оседлал моя брат, който има седем сърца, докато моите са само две.

Тогава Дженар заби шпорите си в хълбоците на коня и животното се понесе по-бързо от вятъра. Като видя, че Юнакът е в пустинята, Дженар заповяда на коня:

  • Кажи на твоя брат, да изхвърли стопанина си и да дойде при мен. Аз ще го храня с орехи и ще го поя с подсладено мляко.

Конят на Дженар зацвили и предаде всичко на своя брат, а той от своя страна го съобщи на Юнака.

  • Предай на своя брат – заповяда Юнакът на коня си, – той да изхвърли своя стопанин, а аз ще го храня с горещи въглени и ще го поя със силен огън.

Конят на Юнака предаде това на своя брат и той изхвърли Дженар, запрати го към облаците. Те се вкамениха, превърнаха се в красив сив замък, а между два облака две сини като небето очи замятаха дълги мълнии. Това бяха очите на Дженар, изпратен от коня си във въздушното царство.

Юнакът постави дъщерята на Дженар върху бащиния кон. Още ден и двамата стигнаха до двореца на Царя.

Хората от царството бяха решили, че Юнакът е загинал и когато вестта, че е жив и че се завръща, обходи всички, цялото царство се облече като за голям празник.

А какво се бе случило през цялото това време с принцеса Илеана?

Когато той замина, затвори се тя в градината, зад високите железни стени, легна върху студените камъни, започна да плаче безспирно –  да лее ден и нощ чисти като елмази сълзи, които се стичаха в златния купел до нея.

А в голямата запусната градина, покрита с камъни, започнаха да никнат цветя и растения, но само с жълти листа, като цветя на мъката и скръбта.

Очите на принцеса Илеана вече почти нищо не виждаха. Единственото, което можеше да разпознае бе образа на любимия ѝ в бокала, вече пълен със сълзи. И ако някой погледнеше  бледото ѝ като мрамор лице, съвсем помръкнало от нямото ѝ страдание, сигурно щеше да я приеме за някоя богиня, чийто образ бе изваян върху надгробна плоча…

Но в този ден тя неочаквано дочу шум от радостни гласове, известяващ завръщането на Юнака, роден от сълзата. Лицето на Илеана изведнъж светна, озари се от неочакваното щастие, тя грабна купела със сълзите и го разля из цялата градина. И само след миг, като с вълшебна пръчица пожълтелите листа станаха яркозелени като изумруди. Помътнелите, клюмнали цветя побеляха като бисери, превърнаха се в нежни момини сълзи.

Все още бледата и почти невиждаща принцеса откъсна много момини сълзи и си подреди ложе от тях.

В това време в градината влезе Юнакът.

Онемяла от великото щастие, хвърли се тя на врата му, устреми  угасналия си взор към него, хвана ръката му и го заведе при купела със сълзите.

Златистият ясен лик на Луната заблестя в бездънната синева на нощното небе. Юнакът изми лицето си със сълзи от купела, загърна се в мантията си, изтъкана от лунни лъчи, и легна в ложето от цветя. Принцесата също легна до него, присъни и се, че Божията майка е снела от небосвода две сини утринни звезди и ги е поставила върху нейното чело.

На другия ден тя се събуди вече зряща. Щастлива.

На третия ден Царят се венча с дъщерята на Дженар.

За четвъртия ден беше определена сватбата на Юнака и Илеана.

Слънчевите лъчи слязоха от небето и разказаха на музикантите как ангелите пеят в чест на светците, а морските вълни, излезли от недрата на Земята, разказаха как пеят феите, когато предричат щастие за хората. Така музикантите успяха да съчинят весели песни и танци.

Огненочервените рози, сребристите лилии, бисерните момини сълзи, скромните виолетки и всички останали прекрасни цветя се събраха заедно и започнаха всяко от тях, на своя роден език, да препоръчва, какви трябва да бъдат сватбените одежди на принцесата. Те повериха тайната си на една весела пеперуда, със сини, украсени със златни линии, крилца. Пеперудата дълго кръжа над главата на полегналата за малко да си почине принцеса, и така тя успя в съня си да се види във венчалните дрехи. Видя се и доволна се усмихна. Да, тя никога не беше изглеждала толкова красива и щастлива!

А младоженецът облече риза, изтъкана от лунни лъчи, запаса сребърен пояс, обсипан с бисери, сложи си бяла като сняг мантия.

И  три дни и три нощи пяха и играха на сватбата така весело и радостно, както никой на Земята не беше пял и играл.

И живяха дълги и щастливи години в мир и съгласие, а ако трябва да кажем истината, то за Юнака, роден от сълзата, времето изобщо не тече. Той и жена му, Илеана, сигурно и досега са живи и здрави.

 

Към индекса “Румънски приказки“.

Към общия индекс  “Приказки“.