Племената
Как се разделили племената
Легенда на народа нага от Бирма (Мянма, Мианмар)
Някога, много, много отдавна хората живеели заедно – като едно племе. Заселили се там, дето имало много храна. Живеели задружно – като едно семейство. Тогава още нямало нито луна, нито звезди, само слънцето сияело на небето. А на земята още не се били появили гори, поля, планини и морета.
Денем хората ловували зверове и птици или ловели риби, раци и миди в малките езерца. Нощем се събирали заедно и седели тихо-тихо. Страхували се от тъмнината. Слънцето им давало сили и храброст, помагало им да си намират храна. Затова те се прекланяли пред него.
Така отминали много години. В небесата се появили звездите и луната. Вече животът и нощем не стихвал. Хората престанали да се боят от тъмнината, бродели по света, търсели храна. Славели топлината и светлината на слънцето, възхищавали се на звездите, сияещи на нощното небе. Така възникнала вярата им, че щастливи ще бъдат само, ако заживеят сред звездите, ако се доближат до слънцето. Решили нощем пръст да носят, да я трупат на куп. Трудили се много години. Цяла планина натрупали, почти до небето се издигнали.
Повелителят на слънцето ги гледал и си мислел: “Ако се изкатерят на небето, няма да намерят нито храна, нито вода. Ще загинат в страшни мъки. Трябва да ги избавя!” Сграбчил той върха на планината, разтресъл я и тя се срутила. Така се появили високи върхове и дълбоки клисури.
Хората не знаели, че повелителят на слънцето е решил да ги спре, да ги предпази от бедите, които ги очакват. Затова упорито продължавали да трупат пръст. Катерели се по нея, падали, но пак трупали и пак се катерели. А повелителят на слънцето отново и отново рушал съграденото от тях.
В планините трудно намирали храна. Тези, които оцелявали продължавали да трупат пръст. Все по-бавно и по-бавно се извисявала планината. Молели планинците хората от долината да дойдат и да им помогнат, но те отказали – вече не вярвали, че човек може да достигне небето.
– Ние сами ще се трудим. За да не загубим родствената си връзка, нека да оставим на бъдещите поколения доказателство, че сме роднини. – рекли планинците и записали родословието си върху животински кожи.
Обитателите на долината издълбали своето родословие върху камък. След това племената се разделили. И никога вече не се срещнали.
Планинците живеели все по-трудно, ставали все по-малко, но продължавали да трупат пръст. Накрая гладът ги принудил да изпекат и да изядат животинските кожи, на които било изписано родословието им. Минали много години. Езикът на планинските племена се променил.
Хората от долината запазили своето четмо и писмо, но вече не разбирали езика на планинците.
Така се разделили племената.
Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ.л-ра, 1976, с. 55-56.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.
Към индекса за бърз достъп до приказките от Бирма (Мянма, Мианмар).