AEDVIL

Кралицата-лебед

Литовска приказка

Когато активирате звукозаписа на “Кралицата-лебед” – той ще се отвори на нов екран. От горния команден ред можете да се върнете и да разгледате илюстрацията, докато слушате звукозаписа.

Живели някога двама старци. Всяка сутрин изкоренявали дървета и храсти. Искали да разчистят място накрай гората, нива да си разорат, да я засеят, зърно да отгледат, през зимата блини за чая да пекат.

Щом бабата и дядото излезели, бял лебед долитал, свалял крилете си, къщурката им прибирал, огън в огнището разпалвал, гозба им приготвял. Като се завърнат уморени да седнат край трапезата, да похапнат, да си отдъхнат. Чудели се те, кой се грижи за тях. Искали да му благодарят.

Дядото решил да се скрие, за да разбере, кой шета из къщи, докато те с бабата са в гората. Видял бял лебед да каца и сваля крилете си. И… Чудо на чудесата! Красива девойка запалила огън в огнището. Взела стомните и се запътила към извора. Щом тя излязла, старецът грабнал крилете ѝ и ги хвърлил в огнището. Крилете вече догаряли, когато тя се завърнала. Разплакала се. Тъгувала за своите близки, но без криле как да се завърне?!

Заживяла тя при старците. Минали много дни. Гората отново се раззеленила. Веднъж, когато кралят се връщал от лов, видял накрай гората схлупена къщурка и прекрасна девойка, която шетала из двора. Харесал я. Влюбил се мигом в нея, поискал я за своя невеста. Дарил щедро старците и я отвел в двореца. Вдигнал голяма сватба. Всички в кралството я харесвали и обичали. Разказвали вечер край огнището чудната приказка за кралицата-лебед. Когато тя родила син, кралят не можел да му се нарадва.

Кралицата често приспивала детето в градината на замъка. Гледала птиците в небето, мечтаела пак да полети. Веднъж видяла ято лебеди. Водел ги баща ѝ, зовял я:

– Дъще мила, погледни!

Тъй просторно е небето

със сияйни висоти.

Там най-волно е сърцето.

Дъше моя, ти крилете си вземи

и към къщи полети!

Мъката свила гнездо в душата на кралицата-лебед. Заплакала горчиво. Извикала:

– Детето си сираче да оставя?!

Майчината обич да забравя?!

Туй ли искаш ти от мен?!

Да проклинам всеки ден

щом синът ми е далеч от мен?!

Дошъл кралят, прогонил лебедовото ято. Утешил кралицата-лебед. Прегърнала тя детето си. Прибрала се в двореца.

На другия ден лебедите пак долетели. Майката на кралицата-лебед искала да ѝ даде криле, зовяла я да се върне у дома. И тъй – ден след ден. Братята и сестрите ѝ се опитали да я убедят да вземе крилете, да изостави сина си, да са завърне у дома заедно с тях. Тя все отказвала.

Накрая долетял нейният любим. Извикал:

– Мила моя, погледни! Помниш ли онези чудни дни? Редом летяхме. Волни мечтахме. Вземи крилете! Пак заедно ще полетим.

Кралицата лебед не устояла – послушала гласа любим. Взела крилете. Целунала сина си. Благословила го. И отлетяла.

Но… кратък бил полетът… Стрела пронизала сърцето на нейния любим. Мъката погълнала душата на кралицата-лебед.

А кралят? Той не скърбил дълго. Оженил се отново. Но… Жена му била вещица – Лаума. Мразела малкия принц. Не искала и да чува за него. Заповядала да затворят детето в най-високата кула на двореца.

Кралицата-лебед всяка нощ долитала, сваляла крилете си, преобличала детето, нахранвала го, с песен го приспивала.

Всички в кралството мразели злата мащеха Лаума. Пазели детето от нея и от верните ѝ слуги. Тя така и не успяла да разбере, че кралският син расте жив и здрав. Кралят тайно се промъквал в кулата – да се порадва на сина си. Чудел се, защо ли детето все спи. Една нощ видял, как лебед долетял, свалил крилете си и се появила майката на сина му. Погрижила се за детето и както винаги с песен го приспала:

– Спи, мой сине, сладко спи!

Бързо, сине, порасни!

И страната избави!

Лаумата изгони!

Чул кралят песента. Зачудил се:

Как сина си да спаси?

Как народа си от Вещицата да избави?

Как да задържи кралицата-лебед?

Вървял кралят край морето – тъжен и угрижен. Изведнъж чул някой да го вика. Огледал се. Видял само една риба – сребристо тяло сред вълните. Рибата доплувала до брега, пуснала в ръката на краля златисто камъче, искрящо като слънчев лъч. После заговорила:

– Кралю, ти спаси живота ми, освободи ме от рибарските мрежи, пусна ме на свобода. Искам да ти се отблагодаря.

Този слънчев камък се нарича кехлибар.

Той ще прогони злата Лаума от царството ти. После го разтопи и намажи с него рамката на прозореца, през който долита кралицата-лебед. Щом крилете залепнат, прегърни я и кажи:

– При сина ни се върни! Грижата ти за детето връща любовта в сърцето и живота ден след ден от нея озарен.

Благодарил кралят и послушал съвета. С кехлибара в ръка се завърнал в замъка. Сияйният слънчев камък прогонил вещицата Лаума. Хукнала та се невидяла, кой знай где се запиляла…

Успял кралят да задържи кралицата-лебед. Живели те дълго и щастливо в любов и сговор.

Може би затова в Прибалтика има обичай момците да даряват на бъдещите си невести огърлица от кехлибар…

Към “Приказки“

Към “Глас“