AEDVIL

Унгарска приказка

Кликнете върху илюстрацията, която искате да разгледате, после със стрелката в ляво, на горния команден ред, се върнете пак тук.

Докато слушате звукозапис, от горния команден ред можете да активирате отново този екран, за да продължите да разглеждате илюстрациите.

Звукозаписи: 1, 2, 3 , 4.1

Било ли е или не е било – не знам, но разказват, че някъде далече, далече – в селото на гълъбите живеел млад пастир. Нийде никого си нямал бедният момък. За чуждите овце се грижел – с лекота се справял със стотина от тях, но със своята своенравна коза не можел да се разбере. Тя все гледала да избяга от стадото, по свой път искала да върви –  по най-стръмните баири се катерела, в най-гъстите шубраци се криела. Опитвал се пастирът на ред да я научи – мъчил се тъй, мъчил се иначе – напразно… Накрая се ядосал и запратил сопата си подир нея. Ударила я тояжката по гърба. Подскочила козата, изчезнала, сякаш вдън земя се провалила, а заедно с нея и тояжката.

Хукнал момъкът да ги търси. Стигнал до дълбока дупка в земята, надникнал – дъно не видял. “А, не! – помислил си. – Няма да се откажа! Ще намеря тояжката си. Само тя ми остана от тате.” Простил се пастирът с белия свят, решил живота си да рискува, но тояжката на баща си да намери.

Скочил в бездната. Седем дни и седем нощи падал – все по-надолу и по-надолу. Чак на осмия ден усетил земя под нозете си. И само в какъв свят попаднал той, бедничкият!  Гледал – не можел да се нагледа, чудел се – не можел да се начуди! По поляните – златна трева расте. В реките – златни рибки палуват! В горите златопери птички свирукат!  Пред него – дворец се извисява. Над портите му – три ябълки сияят – светят като слънце, всичко наоколо озаряват. А в двореца пълно с такива скъпоценни, брилянтни ябълки.

• Ех, въздъхнал пастирът, животът е само един и смъртта е една… Ще вляза в този дворец, ще видя, кой живее тук.

А това бил дворецът на феите. Една от друга по-красиви! Една от друга по-весели и добри! Обкръжили го, затанцували, завъртели го, докато не им се примолил:

• Пуснете ме, красавици! Имам работа. Трябва тояжката си да намеря, моята проклета коза-гадателка да открия.

Но феите не го послушали, танцували до полунощ. Тогава най-красивата рекла:

• Сега може да тръгваш. Но за тояжката си, забрави! Това, което попадне в нашия свят, назад не можеш да го върнеш. Но ние ще ти подарим златна, вълшебна пръчица. Докоснеш ли нещо живо с нея – умира. Докоснеш ли предмет – смалява се, колкото и да е голям, в джоба си ще можеш да го носиш.

Благодарил пастирът на феите, сбогувал се с тях. Дълго вървял из подземната страна. Стигнал до меден дворец. На прозореца – прекрасна девойка.

• Добро утро красавице!
• Добро утро, момко! Кой вятър те довя тук, дето птица не смее да прехвръкне?
• Краката ми ме доведоха. А ти, красавице, как попадна тук?
• Седемглавият змей ме отвлече.

От дума на дума – решили да избягат заедно, докато змеят ловува из гората. Но ето ти го и него – към дома си лети, от седемте гърла огън бълва, всичко пред себе си изгаря. Изплашила се девойката, бързо скрила пастира под леглото. А змеят вече портите отваря с гръм и трясък. Влязъл, подушил въздуха  и се развикал:

• Мирише на човек! Признай си! Кой ти е дошъл на гости?

Красавицата отричала, молела змея да я пощади, но той тършувал ли тършувал, всичко преобърнал, открил момъка, сграбчил го. Пастирът – ни жив ни мъртъв от страх! Още миг и щял да изгуби живота си – едва тогава си спомнил за подаръка на феите. Ударил змея с вълшебната пръчица, грохотът разтърсил двореца, когато седемглавият змей се строполил мъртъв на земята.

• Да вървим! Вече никого няма да отвлече! – рекъл момъкът.

2

Излезли от двореца. Пастирът докоснал стената. И чудо на чудесата! Замъкът се смалил, превърнал се в медна ябълка. Сложил я той в джоба си и двамата с красавицата тръгнали на път. Дълго ли вървели, кратко ли – не знам. Накрая видели сребърен дворец. На прозореца – девойка, още по-красива от първата. Разговорили се, оказало се, че дванайсетоглав змей я е отвлякъл.

• Ще види той! – заканил се момъкът.

И още щом дванайсетоглавият змей влязъл в двореца, пастирът го докоснал с вълшебната пръчица. Строполил се змеят, а момъкът превърнал двореца му в сребърна ябълка и я прибрал в джоба си.

Тръгнали тримата на път. Вървели, вървели, стигнали до златен дворец. На прозореца – девойка, още по-красива – такава и насън няма да видиш! Предложил ѝ пастирът да тръгне с тях, ако ѝ е домиляло за белия свят.

• Мил, немил, но животът ми е по-мил! Змеят има двайсет и една глави! Крилете му от хоризонт до хоризонт се простират. Два-три пъти да ги размаха, ще ни догони и ще ни погуби.
• Излез! Не се страхувай! С два змея се справих, този ще е третият!

Още рекъл-не изрекъл, ето ти го и змеят – огън бълва, на шир и длъж всичко изгаря – в огнена пустиня превръща полето. Кацнал нърху двореца. Тропнал с лапа, грозно изревал:

• Какво правите тук човечета проклети, кого търсите?
• Кого, ако не теб, разбойнико! – отговорил пастирът и замахнал с вълшебната пръчица.

Щом го докоснал, всичките двайсет и една глави на змея се търколили – той се строполил мъртъв на земята.

Девойката скочила от прозореца, прегърнала пастира и се заклела да му бъде благодарна до гроб и да му помогне да открие пътя към горната земя. Пастирът превърнал двореца в златна ябълка, пъхнал я в джоба си при другите две.

Тръгнали четиримата на път. Вървели, вървели, стигнали до мястото, откъдето пастирът се спуснал на долната земя.

• Ами сега?! Как да се изкачим? – зачудил се пастирът.
• Май беше по-добре в дворците с драконите да останем… – мърморели си девойките и треперели от студ.
• Ме-е-е! – чуло се блеенето на козата някъде много, много отдалеч.
• Това е моята проклета коза! Ей, козичке! Чуваш ли ме? – извикал момъкът.
• Ме-е-е! – отговорила козата.
• Събери всички въжета от селото! Завържи ги за опашката си и ги спусни! Трябва да ни изтеглиш! Че нали ти ми докара тази беда на главата! Сега ти ще спасиш и мен и трите красавици!

Като чула за красавиците, козата хукнала към селото, събрала всички върви, завързала ги за опашката си и спуснала въжето в дупката.

В това време девойките наобиколили момъка, ласкаели го, хвалели го, убедили го да им даде ябълките, че и вълшебната пръчица, освен това. Но пастирът не бил глупав – разбрал, че кроят нещо лошо. Затова, след като козата измъкнала девойките и спуснала отново въжето, пастирът завързал голям камък и се отдръпнал, да види, какво ще сторят. И наистина, щом камъкът се издигнал достатъчно, трите неблагодарници срязали въжето. Камъкът паднал и се разбил на парчета.

Ядосвал се момъкът, че повярвал на жестоките девойки и им позволил да го измамят и да му откраднат вълшебната пръчица. Накрая се примирил – решил да се върне при феите и поне да се повесели. А те това и чакали – прегръщали го, целували го, до полунощ танцували с него. Какви танци! Свят да ти се завие!

3

• Е, каква беда те сполетя пак? – запитала най-красивата фея.

Всичко разказал пастирът.

• Не тъгувай! – утешила го феята. – Ето, вземи тази брилянтена пръчица. Сега неблагодарниците живеят в медния, сребърния и златния дворец. Удариш ли всеки от дворците с новата пръчица, пак в ябълки ще се превърнат, а девойките в подземното царство ще се върнат. Подреди ябълките една до друга, удари ги едновременно с тази вълшебна пръчица и те ще станат нов, брилянтен дворец.
• Много ви благодаря, феи, но как да се върна на белия свят?
• Не се тревожи! Ще се справиш! – извикали феите, а камбаните зазвънили – полунощ.

Благодарил пастирът на феите, сбогувал се с тях и тръгнал, без да знае накъде. Вървял, вървял, стигнал до много високо дърво, каквото никога досега не бил виждал – най-горните му клони чезнели в небето. А там – орлово гнездо, от него шест орлата надничат. Но какво е това?! Обвила се около дънера огромна змия, пълзи нагоре, очите си от орлетата не откъсва. Още миг и ще ги изгълта, гладната твар, нито едно няма да пожали!  “Не! Няма да успееш!” – помислил си момъкът.

Подскочил, хванал се за най-долния клон, пъргаво се изкатерил, замахнал с вълшебната пръчица. Щом докоснал змията, тя се строполила мъртва на земята. Орлетата се съвзели от уплахата и му благодарили.

• Като се завърне майка ни, ще изпълни всяко твое желание. – рекли те.

В този миг огромен облак се спуснал над гнездото. То не било облак, като облак, ами майката на орлетата, мъдрата, стара орлица. Носела тя храна за дечицата си: под едното си крило – дванайсет кошути, под другото – още толкова. Видяла пастира близо до гнездото, разярила се, перата ѝ щръкнали като метални копия.

• Накъде си се запътил? Злодей такъв! Смъртният ти час настъпи! – извикала орлицата.

Само едно перо размахала тя, но такъв вихър засвистял, че момъкът едва се задържал на дървото.  Запищели тогава орлетата:

• Не го пипай, мамичко! Добър човек е! Живота ни спаси! Змията щеше да ни изяде. Той я уби.
• Значи, ти си нашият спасител? Как да ти се отблагодарим? Пожелай си нещо!
• Ех, майчице, трудно е да се изпълни моето желание…
• Сигурно искаш да се завърнеш в родния си край?
• Мъдра си ти, майчице. Веднага отгатна.
• Не беше трудно. Случвало се е и друг път да пренасям хора до горната земя.

Напълнила орлицата една торба с храна и заръчала на пастира да се метне на гърба ѝ, здраво да се държи, а тя обърне ли глава назад, месо от торбата да ѝ дава.

Полетели нагоре, вятърът свистял около тях, небето идвало все по-близо. Орлицата често-често обръщала глава назад, момъкът вадел месо от торбата, но то свършило. Ами сега?! Що да стори? Ако на орлицата сили не ѝ достигнат, няма никога да види родния край…Хванал ножа пастирът, отрязал парче месо от бедрото си, дал го на орлицата.

• Човешко месо ми даде, разбрах, момко! Не бой се! Ще те отнеса до родината ти.

Още няколко пъти размахала криле орлицата, излетяла от бездънната бездна, кацнала на зелена поляна, край бистър поток.

• Измиеш ли раната с вода от тоя поток, тя мигом ще зарасне. Изкъпеш ли се, три пъти по-силен ще станеш.

Благодарил момъкът на орлицата, полетяла тя назад, при орлетата си се завърнала. А момъкът тръгнал на път – медния, сребърния и златния дворец да дири. Вървял през планини и долини, безчет страни пребродил.

4

Изведнъж чул познатото блеене.

• Това, май е моята проклета коза.

И наистина – скоро видял медния дворец. На прозореца – натруфената красавица седи, в медно огледало се оглежда.

• Ха, тъкмо ти ми трябваш! Сега ще си получиш заслуженото! – рекъл пастирът и докоснал двореца с брилянтената пръчица.

Той мигом се превърнал на медна ябълка. Пъхнал я момъкът в джоба си и продължил напред. Водел го гласът на неговата коза-гадателка.

Какво се случило със злата девойка ли? Земята се продънила, погълнала я. Вълшебството на феите запратило красавицата на долната земя. Без дворец, без дракон, който да ѝ угажда, трябвало сама да си изкарва прехраната. Същото се случило и с другите две неблагодарни и жестоки девойки. Момъкът превърнал дворците им в сребърна и златна ябълка. После подредил трите вълшебни ябълки и щом ги докоснал, те се превърнали в нов, още по-прекрасен – брилянтен дворец. Така блестяло всичко, че заслепявало очите. Разхождал се пастирът из замъка, дивял се на красотата и богатствата, но тъгата не го напускала, въздъхнал тежко, та чак замъкът се разтресъл, зазвънтял:

• Ех, поне една жива душа да имаше!…

Още рекъл-неизрекъл, отворила се вратата и що да види?! Пред него стои най-красивата от феите, усмихва се. Прегърнала го тя:

• Ти си мой и аз съм твоя, навеки!

Голяма сватба вдигнали. Що народ се стекъл! Яли пили и се веселили три дни и три нощи. Танцували до зори. И най високо скачала козата-гадателка, разбира се!

Към индекса “Унгарски приказки”.

Към общия индекс “Приказки”.

Към “Оги – Огненото драконче”.

Източници:

Първата илюстрация е от сайта: https://ru.depositphotos.com/vector-images/%D0%BA%D0%BE%D0%B7%D0%B0.html

Втората – от: http://bibliokniga115.blogspot.bg/2014/12/2015.html

Ако в някоя търсачка напишете: vector-images , ще откриете стилизирани образи на животни, които могат да разнообразят учебния процес.