AEDVIL

Кликнете върху илюстрацията, която искате да разгледате, после със стрелката в ляво, на горния команден ред, се върнете пак тук.

Докато слушате звукозапис, от горния команден ред можете да активирате отново този екран, за да продължите да разглеждате илюстрациите.

 

Унгарска приказка – Звукозаписи: 1, 2.

1

Било ли е или не е било – не знам, но разказват, че някъде много, много далече, живеел крал с красивата си щерка. Безброй женихи пристигали – искали да се оженят за красивата принцеса. От цял свят се стичали снажни принцове, горди херцози – облечени с пъстри дрехи, обкичени със скъпоценности – да покажат, че са богати и знатни. Но нито един от тях не успял да спечели сърцето на красавицата.

– Няма да се омъжа за никого! – казвала тя. – Няма да оставя скъпия си баща, докато съм жива!

Приятно му било на краля да слуша такива думи – сладки и нежни, но не се радвал. Мислел си: “Стар съм вече… Ще умра, а тя ще остане сам самичка – като прашинка. Всички тези надути князе, крале и херцози ще нападнат царството, ще го отнемат от дъщеря ми. Остане ли сираче, ще бъде беззащитна.”

Кралят убеждавал принцесата да се омъжи, за да има кой да я защити, когато той умре. Но тя мълчала, криела се в градината и плачела. А градината била прекрасна – там растели чудни цветя, дето не можеш да видиш нийде по света.

– Та нима човек може да се раздели с такава красота?! Няма да ви изоставя мои цветя! Докато съм жива ще ви се радвам!

Принцесата най-много се гордеела с дървото, което сама отгледала – растяло то не с дни, а с часове. Клоните му достигали небето, на всеки негов лист имало по една държава.

– Скъпо мое дърво, няма да те изоставя докато съм жива!

Още рекла-не изрекла, силен вятър зафучал, смерч закръжил, грабнал принцесата, отнесъл я далече, далече в небето. Изчезнала тя, не успяла дори да се прости с баща си. Отново засияло слънцето, нито едно облаче не се виждало в небето. А от принцесата – нито следа. Градината била опустошена – цветята клюмнали, изпопадали на земята, сякаш с вряла вода попарени. Тъй и мъката за щерката попарила сърцето на краля.

– Дъще, дъще, къде си? – стенел нещастният баща.

Напразно я търсили. И млад и стар дълго обикаляли надлъж и шир, никъде нямало и следа от принцесата, сякаш вдън земя пропаднала.

Веднъж пророчески сън показал на краля, как ураган унищожава градината на дъщеря му, как смерч отнася принцесата в замъка на деветглавия дракон. Разбрал нещастният баща: Ако не се намери юнак, който да освободи принцесата, тя ще стане жена на дракона.

Но как да разберат, на кое листо се намира замъкът на деветоглавия дракон?! Та нали на всяко листо има цяла държава… Как да претърсят всичките?! Та те са безчет…

 

Кралят обявил, че ще даде половината си кралство на този, който спаси дъщеря му и ще го направи свой зет. Не можете да си представите, каква глъчка се вдигнала! Пристигнали от цял свят крале, царе, принцове, графове, барони, всякакви чуждоземни рицари. Гордо крачели, яздели, возели се в златните си карети или доплували на великолепните си кораби. Започвали да се катерят по дървото, но скоро се завръщали – овесили нос, засрамени, че не са успели да стигнат дори до средата на дървото.

 

В двореца работел млад свинар. Гледал той, как надменните владетели пристигат с гръм и трясък, а после тихо се измъкват посрамени. Мислел си беднякът: “Ех, да можеше и аз да си опитам късмета!… ”  Докато си мислел, неусетно изрекъл желанието си. Мигом дотърчало едно малко прасенце, завъртяло се около него, отъркало се в краката му и рекло:

– Момко, ти винаги си бил добър към мен, време е да ти се отблагодаря. Иди веднага при краля. Кажи му, че ще доведеш дъщеря му, ако нареди да заколят бивола със счупения рог, за да ушият от кожата му седем ката дрехи и седем чифта ботуши. Като ги износиш и те сами паднат от теб, ще си достигнал върха на дървото. В края на най-тънката клонка, върху най-високото листо се намира дворецът на деветглавия дракон. Стигнеш ли, останалото зависи само от теб.

Не успял момъкът дори да благодари на прасенцето – то се шмугнало сред стадото – иди го търси! Помислил, помислил беднякът – и тъй и тъй, все някога ще се мре… От смъртта не можеш да избягаш. Отишъл при краля, казал му, че моли да му разреши – късмета си да опита, принцесата да тръгне да дири.

– Я повтори! Какво каза?!

– Казах, Ваше Величество, че ще се покатеря по вълшебното дърво и без принцесата няма да се върна. Ваша воля! Или ме благословете или ме обезглавете.

Разсмял се кралят. Макар да тъгувал много за щерка си, не успял да се сдържи – смял се до сълзи, не можел да спре.

– Толкова юнаци от цял свят не успяха, че ти ли?! Какво ще кажеш, шуте, май се намери по-голям глупак от теб?

– Ще кажа, господарю, че от това сукалче–свинар ще излезе добър втори шут.

– Не го слушайте, Ваше Величество! – ядосал се беднякът. – От лоша дупка и вятърът е лош! Заповядайте да заколят бивола с единия рог и да ми ушият от кожата му седем ката дрехи и седем чифта ботуши. А ако се върна без принцесата – нека главата ми, на кол забита, над стените на замъка да стърчи.

– Ти май не се шегуваш?…Добре, Янош! Нека бъде, както казваш, но помни: Върнеш ли се без дъщеря ми, по-добре скочи от дървото, строши си дебелата глава, защото няма да избегнеш секирата на моя палач!

Поблагодарил свинарят за седемте ката дрехи и седемте чифта ботуши. Метнал брадвичката си, скочил, хванал се за дръжката ѝ, изтеглил се, после – пак и пак… Скоро изчезнал сред гъсталака от листа и клони. Седем дни и седем нощи се катерел безспирно. Хващал се за кората, устремен към върха на вълшебното дърво. Скачал от клон на клон. И когато се протрили и седемте ката дрехи и седемте чифта ботуши, стигнал до последната, най-тънката клонка, дето се ветреело най-малкото листо.

– Ех, Янош, Янош! – рекъл си момъкът. – Клонката ще издържи ли тежестта ти?

Страхувал се свинарят, но си знаел, че няма да се откаже. Запълзял по тънкото клонче. А то се гъне – ту насам, ту натам. Трябвало да скочи, за да достигне до последното листо на чудното дърво. Събрал всичкия си кураж Янош, простил се с белия свят и скочил – като истинско козле! Тупнал право върху листото. Гледа беднякът, гледа и не може да се начуди:

– Та тук всичко си е както у дома – поля, гори, ручеи, реки, че и море дори! Само хора никъде не се виждат.

Дълго вървял Янош през планини и долини. На седмия ден видял елмазен дворец – на кокоши крака стои, бързо бързо се върти – като смерч, че и по-бързо! И има хиляда прозореца и хиляда врати!

Понечил момъкът да стъпи на прага, не успял – вратата отминала толкова бързо, че свят да ти се завие… Опитал втори път – отблъснал го прагът, полетял свинарят, паднал на земята, всичко наоколо се разтресло.

– А, тъй ли било! – ядосал се момъкът.

Замахнал, забил топора си в една от прелитащите врати. Здраво стискайки дръжката на топора, влязъл в двореца. Принцесата изтичала, посрещнала го, зарадвала му се.

– Янушка, как успя да стигнеш дотук, дето дори орлите не смеят да летят!?

– Да не губим време, Принцесо, да се връщаме при баща Ви!

– Боже мой! Нито дума за това! Ще те чуе деветглавият дракон и ще ни погуби и двамата.

Изведнъж, с гръм и трясък, се появил стопанинът на елмазения дворец – от деветте му глави огън изригва, земята се тресе под нозете му.

– Кой е този?! Откъде се появи?!

– Драконе, миличък, остави момчето, малко е още. То е мой слуга.  Тръгнало да ме търси. Иска да ти служи.

– Добре, щом така искаш… Ще му дам задача – да видя бива ли го…

2

Имал драконът кон, куц и ужасно слаб – не можел дори да се изправи на краката си.

– Янош, ти ще се грижиш за тази кранта.  Каквото и да правиш, никога не изпълнявай желанията на това зло животно! Не ме ли послушаш, ще се простиш с живота си! – рекъл драконът и отлетял.

– Ама че работа! – възкликнал момъкът и влязъл в конюшнята.

Заковал се, стъписан на прага. На пода лежал грозен кон, толкова слаб, че ребрата му се броели. Лежал конят на пода, върху ледено студените камъни. Не можел дори да повдигне глава. Янош донесъл сено, сипал в яслите ечемик, но конят не помръднал. Прясна трева окосил момъкът, започнал да моли животното, поне малко да похапне, водица да пийне.

– Добро сърце имаш, момко, но напразно ме молиш. Дори пшеница да сипеш в яслите – напразно ще е…Аз се храня с алена жар от огнището, пия пламъка на буйни огньове. Решил е моят господар да ме умори, защото само аз знам, как може да бъде победен.

– Кажи, как да ти помогна?

– Сипи в яслите жарава от огнището.

– Но драконът ще ме погуби!

– Щом се страхуваш, никога няма да отървеш принцесата от него.

Чул това Янош, затичал се, донесъл много жар – нямало нужда конят да го моли.

– Всичко ще изпълня, мое бедно конче, всичко, което пожелаеш!

– Тогава запомни: В неделя принцесата ще заведе дракона на църква. Ти остани в двореца. Иди в задния двор. Ще видиш огромна клада. Запали я. Останалото е моя работа.

Едва дочакал Янош, драконът и принцесата да излязат, отишъл в задния двор. Подпалил дървата. Запламтели те. Цяла лопата жарава изсипал момъкът пред нещастния кон. Изял я мигом конят, скочил и се озовал в задния двор. Мигом излапал всичко – жаравата, пламтящите дърва, че дори и пепелта. Янош гледал и не можел да се начуди: Засиял, запламтял конят – като слънце. Разхубавил се – вече ребрата му не стърчели. Гривата му – като коприна – развява се, когато прескача кулите на двореца. И не четири, а пет крака имал вълшебният кон! Изумил се момъкът.

– Ще ти се отплатя за доброто що ми стори. Слез в мазето, зад най-голямата бъчва ще намериш седло, юзди и меч. Донеси ги. – рекъл жребецът.

Бързо се спуснал момъкът по стълбите, взел седлото, юздите и меча, но не успял да се върне – змеят се завърнал, сварил го в мазето, разгневил се, развикал се:

– Стой! Остави юздите!

Змеят изтръгнал меча от ръцете на Янош, замахнал, аха – да му отсече главата.

– Прости се с живота! Измами ме. Не чакай пощада!

– Не ме убивай, драконе! Повече няма да нарушавам заповедите ти.

– Няма да те помилвам. Ще те убия. Но първо ще пия за греховете ти.

Деветглавият дракон напълнил цяло ведро с вино от най-голямата бъчва. Подал чаша вино на Янош.

– Пий! – извикал драконът. – За последно. Прости се с жалкия си човешки живот!

Пили. Момъкът продължавал да моли:

– Прости ми! Вече винаги ще изпълнявам заповедите ти.

– Не ти вярвам, човече. Но хайде, да пием пак за твоите грехове!

Напълнил пак драконът огромното ведро за себе си, подал пак чаша вино на Янош. Пили. Изведнъж, господи помилуй, деветоглавият дракон започнал да танцува и да припява:

– Лапо, тук! Лапо, там!

Но лапите не го слушали. Тупнал драконът на земята, захъркал страховито.

Заспал мъртвешки, пиянски сън. Зачудил се Янош, дали да отсече главите на дракона. Решил – не го докоснал дори. Хукнал, с все сили се затичал към задния двор. Разказал всичко на коня.

– Добре си направил, ако беше отсякъл една от главите, другите щяха да се събудят и тогава – край с нас. Побързай, оседлай ме.

Янош оседлал бързо жребеца, метнал се на гърба му.

– А сега, накъде?

– Към гората, където живее глиганът. В главата му има кутийка, в нея – девет огромни оси. В тях е силата на деветоглавия злодей. Успеем ли да унищожим осите, той ще стане по-слаб от бебе.

Полетял жребецът по-бързо от вятъра. Скоро стигнали гората, дето се криел глиганът. Видели го да тича разгневен, през храсталаците, да се промъква, озъбен, с щръкнала козина и страховити глиги. Конят, ритнал глигана с петия си крак. Янош замахнал с меча и разсякъл главата на звяра. От там изскочил заек, хукнал, та се не видял. А-ха, да го изпуснат! Но колкото и бързо да бягал заекът, още по-бърз бил вълшебният жребец. Ударил с копито заека, тупнал той на земята. Янош скочил от седлото, разцепил с меча главата на заека, извадил кутийката. Слуша – осите гневно жужат. Положил момъкът кутийката върху една плоска скала, вдигнал голям камък и с все сила го стоварил върху осите в кутийката – размазал ги.

– Е, приятелю, вече можем да вземем принцесата и да се завърнем у дома. – рекъл вълшебният жребец.

Тъй и станало – завърнали се в елмазения замък. Драконът стенел в мазето край голямата бъчва. Съвсем без сили останал, не можел дори муха да прогони.

– Ти ли отне силата ми, Янош?

– Че кой друг? Сега ще отведа принцесата у дома, а теб ще погубя.

– Смили се! Вземи принцесата и всичките ми съкровища! Пощади ме!

– Не ми трябват твоите съкровища, злодей такъв!

Отсякъл Янош с един удар и деветте глави на хитрия дракон, за да не може вече да вреди на никого. Намерил момъкът принцесата, а тя го прегърнала и му се врекла: Винаги негова да бъде, където и да иде по света, с него да е.

Замислил се дълбоко момъкът: Как да върне принцесата у дома?! Та нали по тънката клонка дори той едва успял да премине?! Какво да стори?!

– Защо си тъжен, приятелю? – запитал петкракият жребец.

Разказал му Янош.

– Не тъгувай! Седнете на гърба ми, здраво се дръжте, затворете очи!

Мигом се озовали пред портите на бащиния дворец на принцесата.

– Отворете очи! – рекъл конят.

Зарадвали се те, благодарили на вълшебния жребец, сбогували се с него и той отлетял.

 

В това време бащата на принцесата умирал от мъка. Бил на смъртно легло. Но щом видял щерка си, жива и здрава, скочил, прегърнал я, затанцувал от радост. Веднага наредил да извикат свещеник, да венчае младите.

Голяма сватба вдигнали, яли, пили и се веселили хората от седем царства. Който не ми вярва, нека иде сам да провери!

И аз бях там, танцувах, докато обувките ми накрая към къщи хукнаха, та дори и една меденка не успях да грабна и да си я отнеса у дома…

 

Разгледайте деветте драконови глави: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

Как да нарисувате дракон с молив – вижте в сайта: http://makusha.ru/01306_kak-risovat-karandashom-drakona-poetapno-dlya-nach/

За да се върнете отново тук – използвайте стрелката от горния команден ред.

 

Към индекса “Унгарски приказки”.

Към общия индекс “Приказки”.

Към “Оги – Огненото драконче”.