AEDVIL

2. Небесният пир

Седемглавият човекоядец Дьелбеген се смее със седемте си гърла:

   – А-ха-ха-ха! Угощението пристига на собствените си крака!

Великанът Кобон-очун пухти с лулата си и през облака дим презрително разглежда седмината. Темир-Мизе богатир – синът на небесния цар

Тенери-каан, дори не се обръща, не ги поглежда. Пискюлчето на лисичата му шапка не се помръдва. Плитката му – преметната през лявото ухо, дори не се залюлява.

Улькер-каан се разполага на златен трон, високо над главите на гостите си. Очите му – спокойни езера. Носът му – гърбава планина. Мустаците му – преметнати зад раменете. Брадата му до коленете.

   – Ей вие – бедняци! Дори коне си нямате. Не ми мърсете шатрата! С човешката си миризма въздуха ми не разваляйте! С овчите си кожуси гостите ми не разсмивайте!

Седем дни и седем нощи братята напразно даровете си предлагали. Улькер-каан не ги погледнал, не дал дума да се издума за тях. Накрая се развикал:

   – Земни жители, връщайте се веднага на Земята!

Но братята стоят – здрави като дъбове, силни като мечки, дружни като сиви вълци.

   – Ще изпълним всичко, което ни заръчаш. От работа не се боим. Даровете ни не връщай. Молбата ни изслушай. Дошли сме да сватосаме най-малкия си брат за твоята дъщеря Алтън Солону.

   – Чудо невидяно! Вървете си! Сега няма да ви накажа за дързостта, празника няма да развалям. Но запомнете от мен: Две смолисти дървета жарко горят. Децата на небесните канове ще бъдат щастливи в една шатра. Младият Темир-Мизе богатир и прекрасната Алтън-Солону са създадени един за друг. Ние – бащите им, един на друг сме ги врекли.

Още по-ниско се поклонили братята.

   – Изпитай ни! Заповядай обедното Слънце в шатрата ти да донесем – ще го достигнем! Нареди десетдневната Луна да дотъркаляме до прага ти – ще го сторим!

   – Е, добре, който победи Черния Марал, той ще получи дъщеря ми. Черният Марал има огромни рога – със седемдесет разклонения, които събарят звездите, а Маралът безжалостно ги тъпче с копитата си. Той живее на брега на седемте морета, в подножието на седемдесетте планини.

Ах, защо се бавят братята?! Всички препускат вече нататък.

Седемглавият човекоядец Дьелбеген свирепо крещи, яростно удря с юмруци синия си бик. Здраво се е хванал в кривите му рога, яхнал е широкото седло, обковано със сребро и бронз. Носи се по-бързо от вълшебната птица Каан-Кереде.

Ето го и Темир-Мизе богатир. Размахва камшика си – осемте му опашки като змии съскат: едната сивия като желязо кон пришпорва, другите седем около братята се вият.

Великанът Кобон-Очун не щади сиво-синия си кон, лети като стрела.

   – Защо братята не тръгват? Не се помръдват?

   – Омагьосал ги е Темир със змийския си камшик.

   – Но кой ще им помогне сега?

   – Ако се намери смелчага, Алтай да преброди, най-добрия чьорчьокчи да намери, най-сладкогласия кайчи да доведе…

   – Кои са те? Къде да ги търся?

Ще разбереш, ако прочетеш “Чьорчьокчи и кайчи” – третата част от историята за седемте братя.