AEDVIL

12. Силата на родната земя

Дълго ме лекува Баба Баргаа. И винаги до мен бяха новите ми приятели Синигерчето, Кукувичката, Звездочелото конче. Често долиташе и Каан-Кереде с птичетата си. 

И всички искаха приказки от моята далечна земя – от България да послушат. За тримата юнаци и златната ябълка им разказах, за Пепеляшка, Снежанка, за Златното момиче – а те все недоволни.

   – А, тая приказка сме я слушали. Дил-лил!

   – Такива герои има и в нашите – алтайските приказки. Кьоьок – сьоьок!

Баба Баргаа кротко присядаше край огнището, усмихваше се с добрата си усмивка.

   – Братя са хората по Земята, затуй и приказките им си приличат.

   – Но има  и герои, които само в нашите, алтайските приказки се срещат. – Като седемте братя или като Каан-Кереде. – не мирясваше Синигерчето.

   – А, не!  В българските приказки ме описват като орлица от подземното царство. В арабските – ме наричат птицата Рух.

   – Много се учудих, като разбрах, че в алтайските приказки няма вили-самовили, самодиви и русалки.

   – Какви са те? Яш-тыт?

   – Добри или лоши? Кьоьок-сьоьок!

   – Понякога добри. Друг път – лоши. Ето, например в историята за Крали Марко, Вила Самовила е добра помайчима, а самодивата Гюргя – добра посестрима на юнака. Макар че в други приказки самодивите са лоши. Овчарите вдън гора примамват. Карат ги по цели нощи с кавалите си да свирят. На самодивско хоро юнак щом се хване – докато първи петли не пропеят – не може се спаси.

   – Дил-лил! Дил-лил! Разказвай! За Крали Марко ни разкажи!

   – Добре, Синигерче!

В подножието на Пирин и Рила – най-високите български планини – живеело момче – сираче.  Трудно си изкарвало то прехраната. Подир чуждите кози по цял ден тичало. И понеже било най-дребничко – всички козарчета го биели жестоко. Карали го и техните кози да завръща.

Добро сърце носело сирачето – не намразило другарчетата си. Та нали и те били бедняци като него! Ала се клетва заклело:

Голям и силен юнак да стане! Бедните и нещастните да закриля!

Веднъж, по пладне, момчето видяло, че една коза от стадото се е изгубила. Изплашило се. Разплакало се. А другите деца вместо да му помогнат – грубо го прогонили:

   – Марко-магарко, махай се от тук! Козата ако не намериш, довечера ще те съдере чорбаджията от бой!

Тръгнал Марко. Вървял, вървял, изгубил се из вековните гори. Изведнъж чул детенце да плаче. Приближил се, видял, че слънцето право в очите му пече, бялото му личице изгаря. Дожаляло му – изместил люлчицата на сянка. С изворна водица го напоил. Венче от перуники му изплел. Зарадвало се детето, загукало.

Като Хала Халетина връхлетяла майка му, люлчицата не видяла, детенцето си не чула. Грабнала Марко – що не го разкъса.

   – Злосторнико, рожбата ми де е?

Засмяло се детето, към майка си ръце протегнало. Едва тогава самодивата го видяла, всичко разбрала. Ласкаво оставила Марко на земята, рожбата си прегърнала.

   – Задето не се побоя за самодивско дете да се погрижиш, помайчима ще ти стана – в сирашката ти участ опора ще бъда. – изрекла Вила Самовила.

   – Сирачето всички обиждат, щом сила няма само да се брани. – тежко въздъхнало момчето.

   – От туй по-лесно няма – със сила ще ти помогна да се сдобиеш, ала ум и разум цял живот сам ще събираш.

Накърмила Вила Самовила детето си, приспала го, кротко в люлката го залюляла.

   – Ако човек е със самодивско мляко закърмен, той става юнак над юнаците – дори да е дребен и слаб като тебе.

Накърмила Вила Самовила овчарчето. Накарала го огромна скала да откърти. Опитало то – престорило се, че не може да я помръдне. Пак му дала самодивата да бозае. То пак се престорило, че сила не му достига.

Трети път му дала тя от млякото си, хитрините му разбрала, строго го погледнала:

   – Сега не само скалата, вече цялата Земя като топчица можеш да подхвърлиш чак до далечните звезди. Ала опасна е тази сила в ръцете на невръстно дете – рекла Вила Самовила и го ударила със самодивско биле.

Усетил Марко, как силата му обратно в майката земя се връща, нажалил се.

   – Не бой се! Пак ще си по-силен от всички. Юнак над юнаците ще бъдеш. Крали Марко ще те нарекат, на няколко народа крило и надежда в черните дни на робството ще бъдеш.

Рекла-неизрекла и изчезнала. Помислил Марко: “Дали не е сън сънувал?” Посегнал към скалата, с една ръка я вдигнал, чак в Бялото море я метнал.

   – Благодаря – я – я! – провикнало се овчарчето и цялата планина заехтяла.

Марко едва що се задал, а новината вече всички села обиколила. Чорбаджиите и агите страхливо заобикаляли Рила и Пирина – от силата и честността на сирачето се бояли.

Минали години. С много подвизи Крали Марко се прочул. Народът в песни и приказки го възпял. Името му изсушавало сълзите на сираците, вдъхвало сили и вяра в справедливостта и доброто.

   – Е не може за всичките му подвизи да чуете – за това хиляда и една нощи няма да ни стигнат, но за Крали Марко и трите синджира роби не мога да не ви разкажа.

Живеел Марко в Прилепа града с младата си невяста. Решил той да отиде в Рилския манастир – на светите български икони да се поклони, богу да се помоли. Заръчал строго на булчето си – коня Шарколия да оседлае, в дисагите скъпи дарове да положи. Поискала невястата меча, меча и боздугана да му подаде, а Крали Марко се разсърдил – нали на молитва отива, защо му е оръжие!

Яхнал Крали Марко коня Шарколия, препуснал през планините. Ала що е чудо станало из тая пуста Пирин планина?!  Реките ли са пресъхнали?  Горите върше превили, лист по лист окапали.  Всичко съхне и вехне… Птича песен се нийде не чува.

   – Горо ле, горо зелена и ти, водице студена, каква ви е беда сполетяла? Ламя стоглава ли изворите заключи или есенен вятър посред лято повея?

   – Мъка ми е, Марко Кралевити. От мъка изворите ми пресъхнаха, дърветата ми оголяха. Мъка за моите свидни дечица – твоите братя и сестри. Вчера три синджира роби през мене минаха.

      Първи синджир – все отбор юнаци.

      Втори синджир – все млади девойки.

      Трети синджир – невести с мъжки рожби на ръце.

Вървяха и плачеха. Тебе, Марко, виком викаха – от бедата да ги отървеш, с родната земя да се не разделят, свободата си да възвърнат.

Посърна Марковото ясно лице.

   – Ех, булчето си защо не послушах! Боздугана и меча защо не взех! – ядосвал се Крали Марко.

   – Мъдра е твойта стопанка, мъдра и предвидлива. – обадил се коня Шарколия. – В дисагите погледни! Острата сабя дамаскиня извади!

Зарадвал се юнакът, препуснал с верния Шарколия, робския керван настигнал. Размахал Марко тънката си сабя – засвистяла тя – по десет вражи глави с един замах отсичала. Затъркаляли се разбойнишки чалми. Разсякъл синджирите, робите освободил – да се приберат по домовете си, гората да съживят, радостта на Пирина да върнат.

   – Ех, какъв юнак! Обади се мълчаливото слънчево братче – Звездочелото конче.

Царицата на птиците дълбоко се бе замислила, поклащаше тихо глава:

   – Само родната земя сили и радост може да дари!…Хайде, качвай се! Ще отлетим за България! – каза Каан-Кереде.

   – Права си. – допълни топлият глас на Баба Баргаа. – Моите билки са безсилни…Занеси я при Вила Самовила. Разкажи й, как от алыпите не се побоя, за седемте братя помощ как дири.

   – Довиждане, приятели!

   – Яш-тыт! Кьоьок-сьоьок! Не ни забравяй!

   – Дил-лил! Всяка пролет песента ми ще чуваш!

   – Помни, че вече си чьорчьокчи и кайчи! – подаде ми звучния си топшур Баба Баргаа. – В двете струни на топшура е вградена алтайската любов към красотата и доброто. Носи я навред, където има добри хора, които песните и приказките обичат.

Към индекса за бърз достъп до алтайските приказки.

Към индекса за бърз достъп към адыгските приказки.