AEDVIL

Чейдау

Каренска приказка

(Карените са народ от Мянма (Бирма, Мианмар)

Много, много отдавна, в малко селце, насред гората, живяла бедна старица. Имала си тя една, единствена дъщеря – красива и добра. Затова я нарекли Номуа, което означава “с чиста душа”.

Майката се грижела за оризовото поле, а щерката вършела цялата домакинска работа. Всяка вечер девойката слизала по пътечката до реката и носела вода с любимото си бамбуково чейдау[1]. За нея то било по скъпо от злато, защото баща ѝ го направил, докато бил още жив.

Веднъж Номуа взела любимото си  чейдау и отишла за вода до ручея. Той бил много бърз. Девойката загребала вода, но течението изтръгнало съда от ръцете ѝ. Хукнала тя подир него. Влязла във водата, но тя ставала все по-дълбока, а течението – все по-бързо. Излязла на брега Номуа и горчиво заплакала. После си помислила: “Може би моето чейдау ще се закачи на някое клонче, надвиснало над реката или ще заседне в някоя плитчина.” Затичала се тя покрай ручея, стигнала до реката, но никъде не видяла своето любимо чейдау. Насред пътечката забелязала обгорял пън. Запитала го:

– Дядо, виждал ли си моето чейдау? Течението го изтръгна от ръцете ми. Дълго тичах по брега, но не го открих. Моля те, помогни ми да го намеря!

– Видях го, дъще. Ако побързаш, ще го настигнеш.

Благодарила Номуа и почтително заобиколила стария обгорял пън. Колкото и да бързала, дори и не помислила да го прескочи и да прояви неуважение към него. Дълго тичала покрай брега, стигнала до гъста гора, през която подскачал ручеят. Много се изморила. Спряла дъх да си поеме край обгорен бамбуков корен. Запитала го:

– Дядо, виждал ли си моето любимо чейдау?

– Видях го. Ако знаех, че е твое, веднага щях да го хвана. Тичай покрай ручея, ще го настигнеш.

Вежливата Номуа учтиво благодарила, заобиколила корена и пак затичала по брега. Тичала цял ден. Свечерило се. Едва тогава девойката спряла на полянка сред непроходимата гора, край къщурката на знахарката Пхидукха. Не се изплашила от старицата, запитала я:

– Майчице, виждала ли си моето любимо чейдау?

– Видях го, дъще. Като ходих за вода, го улових, занесох го у дома. Утре ще ти го дам. Ела, ще пренощуваш при мен.

Зарадвала се девойката, благодарила за гостоприемната покана. Пхидукха я нагостила с вкусни гозби. Запалила старицата светилник с дървесно масло и помолила момичето да среше косите ѝ. Номуа прокарвала гребена през косите на Пхидукха, като видела въшка, не я убивала, а я хващала внимателно и я пускала надалече от дома на старицата.

На сутринта Пхидукха дала на Номуа храна за из път, напълнила нейното любимо чейдау с жълтици и я изпратила по живо по здраво. Девойчето вървяло към дома и си тананикало: “Знахарката добра от вековната гора любимото ми чейдау спаси и с храна ме запаси. Жълтиците са дар тъй щедър, животът ни със мама да е сит и ведър.”

Скоро Номуа стигнала до обгорелия бамбуков корен. Разказала му всичко. Той се сбогувал с нея и изсипал няколко сребърни монети в любимото ѝ чейдау. Като стигнала до обгорелия пън, той я дарил с шепа рубини.

Весела и щастлива Номуа се завърнала у дома. Скоро всички научили чудната ѝ история. Нейната съседка, завистливата Номукхалайн, решила да получи повече злато, сребро и рубини. Пуснала по реката своето ведро, много по-голямо от чейдауто на Номуа. Затичала се по брега и скоро стигнала до стария пън. Запитала го:

– Старче, виждал ли си ведрото ми?

– Да, отплува по течението. – отговорил той.

Номукхалайн го прескочила и хукнала по брега. Тичала, тичала, спънала се в обгорелия бамбуков корен. Запитала го:

– Старче, виждал ли си моето ведро?

– Видях го. Побързай и ще го настигнеш.

Номукхалайн прескочила бамбуковия корен и хукнала подир ведрото. Скоро стигнала на полянката, дето живеела знахарката. Запитала я:

– Виждала ли си моето ведро.

– Видях го. Извадих го от водата. Късно е вече. Ела у дома да пренощуваш. На сутринта ще ти дам ведрото и ще ти покажа пътечката, която ще те отведе у вас.

Гостила старицата момичето, но то дори не ѝ благодарило. Пхидукха помолила Номукхалайн да вчеше косите ѝ. Завистливката знаела, че трябва  да почисти въшките, но нали била мързелива и зла, вместо да ги маха внимателно тя ги трепела. Скоро главата на старицата подпухнала от ударите и тя заповядала на момичето да си ляга.

На сутринта разсърдената знахарка напълнила ведрото с отровни змии. Радостната Номукхалайн нищо не забелязала, вървяла и си пеела: “Глупава знахарка! Злато ми насипа. Още щом опитах и късмета спипах.”

По пътя пак минала край обгорелия бамбуков корен, прескочила го, без дори да го поздрави. Той пуснал във ведрото два скорпиона. Прескочила мълчешком и обгорелия пън. Той пуснал във ведрото шепа камъни.

Скоро Номукхалайн стигнала до родното си село и веднага започнала да се хвали, че вече е много богата. А във ведрото дори и не погледнала. Като влязла в дома си, изсипала ведрото на пода. Мислела си, че злато, сребро и рубини ще се търкулят, но камъни изтрополили в нозете ѝ, скорпионите плъзнали по ръцете ѝ, а змиите съскали страховито.

Като научили за това, хората рекли:

– Всекиму според заслугите. За добрите хора – награда, за лошите – наказание.

Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ. л-ра, 1976, с. 473-476.

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Йорданова Дюлгерова

Към индекса за бърз достъп до бирманските приказки.

За бамбука можете да прочетете тук: http://smeshnobg.blogspot.com/2011/12/27.html