Цикара – 1

Първа част на грузинската приказка “Цикара”

 

 

Живял ли е или не е живял на тоя свят Цикара – не знам… Разказват, че майката на малко момче починала, а баща му се оженил отново. Мащехата била зла и безсърдечна жена. Каквото и да сторело момчето – тя все била недоволна. От ранно утро до късна вечер сякаш само за това мислела – как да измъчи завареничето:

Праща го да носи вода от далечен извор, а после я излива: “Мътна е – казва, – иди пак да донесеш!”

Прати го кравите да пасе, даде му коричка сух хляб и заръча: “Хапни, всеки, когото срещнеш нахрани и хляба обратно върни!”

За всякакви дреболии ругаела и наказвала момчето – затваряла го в стаята и започвала да го бие.

 

Нямало кой да защити сирачето. Само бикът Цикара го пазел от злата мащеха. Чуел ли виковете на момчето, затичвал се, блъскал с рогата си къщата, тъй че домът започвал да се тресе. Мащехата тутакси пускала завареничето – страхувала се, че покривът ще се срути, хуквала да се спасява.

 

Момчето много обичало Цикара – пасяло го на най-зелените ливади, къпело го в реката, по пладне го водело на сянка под вековен чинар.

 

Мислила мащехата, мислила – накрая измислила, как да се отърве от завареничето и от неговия защитник. Легнала в постелята, престорила се на болна. Започнала да охка, да пъшка, да стене и да плаче:

– Всичко ме боли! Изгаря ме болката! – жалвала се тя.

– Как да ти помогна? Как да те лекувам? – питал мъжът ѝ.

– Дай ми да изям черния дроб на Цикара. Само това може да ме спаси.

Знаела злата мащеха – заколят ли бика, ще умре момчето от мъка. Не му се искало на мъжа, бика да коли. Удрял си главата и нареждал:

– Как да заколя бика?! Та нали с него изкарвам прехраната ни?! Без него, как ще оцелеем? Как ще живеем без него?

– Значи искаш аз да умра?! – развикала се мащехата.

Наложило се да се съгласи. Та няма да остави и втората му жена да умре!

Започнал ножа си да точи.

– За какво ти е този остър нож? – запитал синът.

– Ще заколя Цикара. – отговорил бащата.

Натъжило се момчето, едва сдържало сълзите си. Помолило баща си, да му разреши, за последен път да изведе бика на водопой.

 

Стигнали до реката. Бикът пие вода, а момчето горчиви сълзи лее.

– Не плачи, приятелю, не тъгувай! – заговорил бикът с човешки глас. – Знам, искат да ме заколят. И теб ще погуби злата мащеха. Върни се у дома, вземи гребена на майка си, нейната чаша и кремъка, с който тя палеше огъня в семейното огнище. Побързай! Трябва да избягаме.

Донесло момчето всичко, което бикът заръчал да вземе от къщи. Сирачето и Цикара напуснали родния край.

 

Чакал бащата, чакал, не дочакал сина си. Тръгнал към реката. А там – нито бик, нито момче! Хукнал да ги търси. Не ги намерил – сякаш вдън земя били потънали. Като разбрала мащехата, че завареничето е успяло да избяга, скочила от постелята, започнала да чупи и къса де-що види.

 

Имала си тя глиган – зъл, пре-зъл, като нея самата. Пратила го подир бегълците. Заповядала му да ги върне.

 

Препуска Цикара, отнася по-далече от мащехата своя малък приятел. Носи се след него страховитият глиган – остри глиги, стърчат от свирепата му муцуна.

– Огледай се, приятелю, виж, преследват ли ни. – рекъл бикът.

Обърнало се момчето, погледнало назад.

– Далече-далече зад нас глиган търчи.

– Смъртта ни настига! Излей водата от чашата!

Момчето послушало бика, изляло водата от чашата. Ширнало се зад тях страховито море – бушува, вълнува се. Но глиганът не се уплашил. Хвърлил се сред бурните вълни и заплувал. Плувал, плувал – преплувал морето. Добрал се до брега и се затичал след бегълците.

 

– Огледай се приятелю, още ли ни преследват? – рекъл Цикара.

– Далеч зад нас глиган препуска. – отговорило сирачето.

– Хвърли гребена зад гърба си!

Хвърлило го момчето – израснала гъста гора зад тях. Тънки били дърветата, но толкова нагъсто растели, че дори миша опашка не можела да са провре между тях.

 

Хвърля се глиганът срещу дърветата, реже ги с глигите си. Падат дърветата едно след друго. Промъква се глиганът, а краят на гората все тъй не се вижда. Не се отказва глиганът. Достигнал до края на гората.

 

Препуска Цикара, отнася сирачето далеч от бедите.

– Огледай се, приятелю! Преследват ли ни? – пита бикът за трети път.

Погледнало назад момчето и отговорило:

– Далече-далече глиганът препуска.

– Хвърли кремъка зад нас! – заповядал Цикара.

Хвърлило момчето кремъка, издигнала се зад тях отвесна скала – до облаците стигала. Блъскал глиганът с глиги скалата, изкопал стъпала и по тях се издигал все по-високо и по-високо. Стигнал почти до средата. Изведнъж се подхлъзнал и полетял в пропастта.

Следва втората част на грузинската вълшебна приказка “Цикара”- 2.