AEDVIL

Втора част на дагестанската приказка

Цветето на живота

Скоро Орлицата се спуснала на върха – сред вечните снегове. Момчето пак ѝ благодарило и тя отлетяла. Огледал се Мурад. Пусто и студено било там. Изведнъж момчето забелязало светлинка в далечината. Внимателно се приближило и видяло огромно чудовище край огъня в пещерата. Смело го поздравило:

– Салам Алейкум, Аждаха!

– Ваалейкум Салам, момченце! Защо си дошло?

– За цветето на живота. Мама е много болна.

– Не ти липсва смелост… Дръзко, но честно отговори. Затова и аз ще бъда откровен с теб. Защо да ти давам цветето?! Та аз го пазя като зеницата на очите си!

– Аз не искам даром да го взема, а да го заслужа. Кажи, какво трябва да сторя, за да ми го дадеш?

– Е, добре, щом сам ме молиш, задача да ти поставя… Ето, какво искам: Донеси ми вълшебния килим, който е толкова красив, че красотата му като слънце грее. Тогава няма да имам нужда от никакъв огън. А на тоя студен връх това е особено важно. Донесеш ли ми вълшебния килим – цветето твое ще бъде.

– Добре, – отговорило момчето. – Ще изпълня заръката ти.

Излязъл от пещерата Мурад и изненадан, видял Орлицата.

– Всичко чух. Задачата ти не е толкова лесна, колкото изглежда на пръв поглед. Килимът е изтъкала красавица от далечен аул. Пазят го седмина джигити – братята ѝ. По нечестен път никой не може да го вземе. Лъжец не може да го докосне – ще бъде изпепелен. Злият Аждаха затова те изпраща за вълшебния килим – надява се, че ще загинеш. Сядай на гърба ми – мигом ще те отнеса до аула на майсторите на килими. Но преди това ще кацна при майсторите на оръжия и при златарите. Само достойно оръжие може да удиви седмината джигити – братята на красавицата, които пазят килима. Само срещу оръжие може да ти го дадат. 

Скоро стигнали до аула на ковачите и златарите. Навсякъде тъжни лица ги посрещали.

– Салам алейкум. Какво се е случило. Защо сте опечалени?

– Ваалейкум салам. Изворът ни пресъхна, кой знае защо. А без вода живее ли се? Но не можем да напуснем земята на дедите си.

– Къде е бликал преди изворът?

– В средата на аула. Върви към стражевата кула и скоро ще стигнеш до него.

Момчето стигнало до пресъхналия извор. Огледало се. Дърветата наоколо били зелени. “Значи все пак надолу има вода.”- досетил се Мурад. Видял коза до извора и си помислил: “А може би някъде долу има пукнатина, в която изтича водата?” Завързал въжето около най-дебелото дърво, направил примка, прематнал я през раменете си, здраво стиснал въжето и започнал да се спуска. 

И наистина! Изворът бликал, както винаги, но в дъното на кладенеца имало малка пукнатина, през която водата изтичала. Дълго се трудил Мурад, но накрая успял да зазида пукнатината. Скоро кладенецът пак се напълнил с бистра и студена вода.

Зарадвали се хората, не знаели, как да му благодарят. Като разбрали, че търси за болната си майка цветето на живота, а злият Аждаха ще му го даде само срещу вълшебния килим, изработили осем чудесни саби – по една за Мурад и за седемте братя на красивата майсторка на килими. Сабите били не само остри, здрави и красиви – те имали и вълшебна сила: С тях джигитът, за когото били изковани, ставал непобедим.

Благодарил Мурад на ковачите и златарите, качил се пак на гърба на обрлицата. Полетяла тя и скоро стигнали до дома на красавицата. Като видели прекрасните саби, братята се съгласили да дадат вълшебния килим.

Благодарил Мурад и радостен се отправил към пещерата на Аждаха.

Преди да отлети, Орлицата го предупредила:

– Не забравяй, той е не само силен, но и коварен. Три дни будува, три дни спи. Сега те очаква, но утре ще заспи за три дни. Изчакай до утре. Когато заспи, отрежи му брадата, после откъсни цветето на живота.

– Не мога. Трябва честно да заслужа цветето. От чужд кон, лесно се пада в калта! – тъй казва нашият народ. Та нали изпълних заръката. Защо да се страхувам? – отговорил Мурад, радостен влязъл в пещерата и поздравил:  
– Салам Алейкум, Аждаха! Донесох вълшебния килим. Къде е моето цвете на живота?

– Ах, какъв юнак си ти, Мурад! Но нали живеем в Дегестан. Не мога да те пусна, преди да те гостя. Похапни си хинкал[1], почини си след дългия път. Утре пак те очаква дълъг и труден път. Бъди мой гост поне тази нощ. Ти няма да ми откажеш, нали? Няма да ме обидиш…

– Добре. – съгласил се Мурад.

Скоро момчето заспало. Аждаха внимателно го завил в кожуха му, изнесъл го от пещерата и го хвърлил в пропастта.

– Глупаво хлапе! – злобно изръмжал Аждаха. – Валлах, аз не се разделям лесно със съкровищата си.

Влязъл в пещерата и захъркал, загръщайки се с вълшебния килим.