AEDVIL

Абазинска приказка – втора част

2

На следващия ден – едва-що се развиделило, пратил ханът слуга – бащата на Фатимат да доведе. Разтреперал се старецът – няма как да не отиде. Горко на този, който не изпълни заповедите на хана!…  

– Какво ти е, дада? – разтревожила се Фатимат. – Да не си болен?

– Не, дъще. Князът ме вика. Знаеш – от него само беди може човек да очаква…

– Не се тревожи, дада! Върви смело! Разбери, какво иска ханът.

Отишъл старецът в дома на хана. Завели го при сърдития господар – подпухнал от гняв, сякаш пчела го била ужилила.

– Как посмя да ме унижиш така пред всички?! Душата ти в юмрука си ще свия! Намери проклетата девойка! Изпод земята, ако трябва, я изрови! Не я ли намериш – от това стръкче коноп до сутрината изпреди прежда и ми донеси башлык[1] и ръкавици изтъкани от тая прежда! Ако не се справиш – ще ти отсека главата!

Едва се довлякъл старецът до дома си – в ръката стръкче коноп държи, горчиво плаче…

– Не тъгувай, дада! Утре ще отидеш при хана и ще му кажеш: “Накиснах твоя коноп, извадих нишките и дървесината. От нея ти направи совалка и тъкачен стан, докато преда нишките. Тогава – на твоя стан ще ти изтъка башлык и ръкавици.”

Ободрил се старецът. На сутринта взел обеленото стръкче коноп и се явил пред хана.

– А?! Пристигна, значи? Къде е момичето? Къде са ми ръкавиците? Къде ми е башлыка? Защо си дошъл с празни ръце? Сега ще ти взема главата!

– Не се гневи, господарю! – поклонил е старецът. – Не намерих девойчето, което те е ядосало. Но другите ти заповеди съвсем точно ще изпълня. Но аз съм беден, нямам нито совалка, нито тъкачен стан. Твоя коноп вече го накиснах, извлякох нишките, сега ги преда. Извадих конопената дървесина – ето, от тези парченца ми направи совалка и тъкачен стан. С тях платно ще изтъка, башлык и ръкавици ще ти направя.

Като огън пламнало лицето на хана, а после като лед застинало. Не знаел той, какво да отговори, прогонил стареца. Завърнал се той у дома, разказал на Фатимат, какво се е случило – как ханът ума и дума изгубил от яд.

А ханът цяла нощ не спал, въртял се, а през деня като черен облак – буреносен – се носел из двореца.  Любимите си арабски коне не поглеждал. Не го радвало несметното му богатство, нито войската му – дето чет нямала. Живота му опротивял.

Отново изпратил слуга – стареца при него да доведе.

– Ти, лъжливо старче, не си измислил сам всички тия хитрини! Откъде у теб такъв ум?! Върви си у дома и кажи на тоя, дето те е подучил, какво да говориш, нека да дойде и да не дойде при мен! Нека хем да е облечен, хем съблечен! Нека пешком да върви и едновременно да язди! Нека да ми донесе празен сандък, с подарък вътре в него! Раз-два! Кръгом! Тичай към къщи! Ако не изпълниш заповедта ми – ще си изгубиш главата!

Бедният старец загубил ума и дума – едва се добрал до дома. Разказал на дъщеря си, какво ханът е заръчал.

– Лесна работа! – засмяла се девойката. – Сега иди да си починеш и не се бой!

Хванала Фатимат едно врабче, в сандък го поставила. После уловила две зайчета и ги повела на връвчици завързани. Яхнала стар козел, с крака докосвайки земята. Завила се в прозрачен шал и така се отправила към двореца. Стигнала до ханските порти, но не се спряла. Затичали се слугите при хана, а той заповядал да пуснат глутница свирепи кучета – надявал се те да разкъсат дръзката девойка, дето го направила за смях.

Хукнали слугите, пуснали кучетата, но най-злия пес – оставили. Спуснали се кучетата към гостенката, а тя освободила единия заек. Затичала се цялата глутница подир него – на девойката никакво внимание не обърнали.

Влязла тя в двора на двореца.

Разсърдил се още повече ханът.

Размахал ръце, заповядал да отвържат веригата на последния – най-злия пес. Хвърлил се песът към Фатимат, но тя освободила и втория заек. Кучето, колкото и зло да било, не могло да устои на изкушението – хукнало подир заека.

Скочила Фатимат от козела, доближила се до прозореца и рекла:

– Както заповяда – дойдох и не дойдох, облечена и необлечена, нито пеш, нито яздейки. А ето ти и празния сандък с подаръка.

И като казала това, отворила капака на сандъка. Врабчето разперило криле и отлетяло. Останал в ръцете на хана празния сандък.

Дълго мълчал ханът, накрая рекъл:

– Надхитри ме. Каква награда искаш?

– Никаква. – отговорила Фатимат. – Разреши ми само да направя бахсыма и да почерпя твоите гости.

Викнал ханът жена си, тя се разкрещяла на слугите – да дадат всичко необходимо на девойката, да изпълняват всичко, което тя им нареди.

Господарката пожълтяла от яд, но дума не смеела да продума. Заквасила Фатимат бахсыма, оставила я да престои, колкото трябва, сварила я, прецедиля я и сама всички подправки поставила. После отишла при хана и рекла:

– Покани гостите си!

Пристигнали приятелите на хана от близки и далечни земи. Седнали на трапезата. Похапнали, пийнали. А бахсымата била изключително вкусна и толкова приятна! Пили и хвалили девойката, а жената на хана изгаряла от срам – всички разбрали, че бедното девойче Фатимат може да вари по-вкусна бахсыма от жената на хана.

Източник: http://skazki.yaxy.ru/1.html

Чудо-яблочко: Сказки народов Карачаево-Черкессии/ Сост. и лит. перевод Н. В. Капиевой.-Ставрополь, 1983.

Превод от руски език и литературна обработка М. Й. Дюлгерова

Към адыгейската приказка “Петел и квачка“.