AEDVIL

Трите съкровища

Японска приказка

Един селянин имал трима сина. Най-големият бил кротък и тих. Всички в семейството го смятали за глупав. Веднъж старецът рекъл:

– Остарях – време е вече да реша, на кого от вас да оставя имота си. Всички сте ми еднакво скъпи. Не искам никого да обидя. Вървете да търсите щастието си. Ще ви дам пари. Този от вас, който най-разумно ги използва, ще бъде мой наследник.

Тръгнали синовете на път, като се присмивали на най-големия си брат.:

– Хе, хе, какво ли ще донесе нашият глупчо?…

– Може и да се изгуби някъде по пътищата…

На кръстопътя те се разделили. Младите отишли в големи градове, а големият – където му видят очите.

Вървял, вървял, гледа – дълбока река, а мост през нея няма. Пролетните води го отнесли. Зеленеят отвъд реката поля и гори, но хората не могат да ги достигнат. Помислил си тогава големият брат: “Трябва да им помогна. Ако не обработят земята отвъд реката, ще гладуват.” Започнал той да поправя моста. Трудил се цели три години. Свършили се бащините му пари. Няма що – трябвало да се върне у дома с празни ръце. “Е, мислел си, ще ми се надсмиват моите братя, но нищо…” Легнал той да спи за последен път на брега на реката. И ето, че на сън му се явил сивобрад старец.

– Синко, ти добре служи на хората. Не мислеше за себе си. Трудът ти ще бъде възнаграден. Ето ти въдица. Застани утре на моста и три пъти я хвърли във водата. Първия път ще хванеш кесийка. Тръснеш ли я – ще се посипят златни монети. Втория път ще уловиш вълшебна каничка. Наклониш ли я – ще почне да се лее непресъхваща струя отлежало вино. Третия път – ще извадиш от реката метличка.  Макар че прилича на обикновените метли, тя е направена от клоните на лунното дърво.

(На децата в Далечния изток разказвали, че на Луната живее заек-мъдрец, който седи под лунното дърво и приготвя в своето хаванче вълшебен лек – от него Луната всеки месец се подмладява. Затова японците вярвали, че лунното дърво може да подмладява хората.) От всеки удар с метличката – продължил да обяснява вълшебникът – старците се подмладяват. Само помни – два-три пъти удари! Не повече!

На сутринта момъкът се събудил и си помислил:

– Ех че странен сън!

Гледа – до него наистина лежи въдица. Разбрал той, че му се е присънил пророчески сън. Застанал на моста и всичко станало тъй, както го бил сънувал. От кесийката се посипали златни монети. От каничката се леело нечувано вкусно вино. Завързал момъкът метличката, кесийката и каничката в кърпата си, метнал бохчичката на рамо и забързал към къщи.

По пътя настигнал по-малките братя – всеки с по три товара. Присмивали се те на батко си:

– Вижте! Вижте! Нашият Глупчо носи само едно мъничко вързопче. За три години нищо не е спечелил. И това ми било търговец! Напразно е пропилял парите на баща ни.

Мълчал най-големият брат, само се усмихвал. Избързали братята му напред по пътя – първи да стигнат у дома. Старецът радостно посрещнал синовете си. Той вече приготвил за всеки от тях по един хамбар. Всички роднини и съселяни се събрали да погледат. С какво ли ще ги напълнят синовете?…

Отворили първия хамбар, а той догоре пълен с най-хубав ориз.

– Добре, – казал бащата на средния брат – оризът за селянина е най-важен.

Отворили вратата на втория хамбар – чудесни коприни грейнали с всички цветове на дъгата.

– Браво! – похвалил бащата и най-малкия си син – голямо богатство си натрупал.

Към третия хамбар старецът дори не погледнал.

– Е, тате, в моя хамбар няма ли да надникнеш?

– Защо? Само да се срамя пред гостите. Та ти се върна само с една бохчичка!

– Не ме обиждай. Не съм ли и аз твой син като другите?!

Нямало що да стори – ще не ще, отворил старецът и третия хамбар. А от там като река потекли златни монети – блестели по-ярко от обедното слънце. Гледат гостите и от изненада дума не могат да проронят. Тогава най-големият син им рекъл:

– Вземете си по шепа злато, моля ви, не се притеснявайте!  За нас още много ще остане. А после елате у дома да пируваме.

Налял им той от чудесното вино, развеселили се, затанцували.

– Ех, жалко, вече съм много стар…Де да можех сега и аз да потанцувам с вас!

– Ей сега ще си върнеш пъргавите крака от млади години – казал най-големият син и потупал баща си два пъти с метличката.

– Какво правиш?! Срама нямаш ли?! Ах, какъв непочтителен син! – възмутили се гостите.

Изведнъж  – гледат – снагата на стареца се изправила, разкършил той рамене, косата му почерняла – ще речеш – млад мъж – на не повече от тридесет години. Скочил той и затанцувал. Веднага всички дядовци и баби започнали да молят и тях да ги потупа с метличката. Дори една грохнала бабичка се подмладила. Благодарила тя, но тихичко промърморила:

– Досвидя му на внука за метлата. Можеше да ме направи още по-млада – да изглеждам като двайсет или още по-добре като шестнайсет годишна.

Всички започнали да танцуват. Само бабата не танцувала, изчезнала някъде. Когато забелязали, че я няма, эапочнали да я търсят.

– Я, виж ти! От метлата само счупени пръчици останали.

– Ето, бабиния халат.

– А в ръкава му – бебе!

Няма що – наложило се внуците да бавят собствената си баба…А метлата изчезнала. Ето защо вече не се подмладяват старците…

Източник:

ЯПОНСКИЕ народные сказки.  –  Москва : Худ. л-ра, 1972, с.   145-148.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата японска приказка “Шепнещият мост”.

Към индекса за бърз достъп до японските приказки.