Тайната на дружбата – 1

 

 

Първа част на азербайджанската приказка

Тайната на дружбата

 

Живял някога шах, който много обичал единствения си син – Мелик. Веднъж момчето се разхождало край брега и видяло коняра на шаха да спори разгорещено с Кечал[1] Мамед.

Трябва да ви кажа, че  в азербайджанските приказки умният и находчив Кечал-Мамед винаги помага на главния герой.

Спорещите размахвали юмруци и крещели:

– Мой е, аз го извадих от морските вълни!

– Аз пръв го видях! Мой е!

Зачудил се Мелик:

– Заради обикновено дървено сандъче ли се карате?! Продайте ми го! Ето за всеки от вас по една жълтица, задето го намерихте и извадихте от морето. Съгласни ли сте? Хайде да го отворим и да видим какво има вътре!

Речено-сторено! Отворили сандъчето и видели красива кутийка, в нея – навито парче кожа. Разгърнал Мелик свитъка и прочел:

“Този, който иска да разкрие тайната на дружбата, трябва да посети крепостта на тримата старци.”

 

След като прочел това послание, Мелик само за него си мислел. Отишъл при баща си и рекъл:

– О светлина за моите очи! Господарю! Разреши ми да се отправя на далечно пътешествие.

Учудил се шахът:

– Какво си намислил, синко?! Накъде си се запътил?

Не му се искало на Мамед да говори за тайнствената бележка, която намерил, но шахът настоявал. Разказал синът всичко на баща си.

– Тате, непременно трябва да узная тази тайна!

– Ех, сине, – усмихнал се шахът. – Човек не трябва да вярва на всичко, което чуе. Не бива да тича подир всяка птица, която прелети над него. Някой глупак надраскал нещо, а ти си готов заради това из далечни страни да се скиташ. Заради някакъв неизвестен празнодумец няма да ти позволя да рискуваш. Единствения си син няма да изгубя! Живей, както си искаш, но дома ни няма да напускаш! Цялата страна е на твое разположение. Та нима тук не би могъл да разгадаеш тайната на истинската дружба?!

 

Натъжил се принцът, напразно се опитвал да убеди баща си – шахът бил непреклонен. Тогава Мелик се скрил в най-старата и далечна част на двореца, която наричали “дом на мъката”. Там имало стая с черни стени и черни мебели. Когато беда сполетявала някого от приближените на шаха, имало такъв обичай: Опечаленият човек се обличал в черно и се усамотявал в дома на мъката – да надмогне страданието си далеч от хорските очи, там, дето слънчев лъч не прониква, дето птича песен се не чува.

 

Много тъгувал Мелик – сълзи леел, не излязъл цяла седмица от дома на мъката. Напразно го търсили, вестоносци разпратили, но не могли да го намерят. Най-сетне се досетили да погледнат и в дома на мъката. Видели сина на шаха – отслабнал, посърнал, пребледнял. Шахът и най-мъдрият му везир отишли при Мелик.

– Синко, защо тъгуваш? Какво държиш в ръка?

Мелик паднал на колене пред баща си, подал му свитъка, върху който вече буквите се били размили от сълзите му. Прочел шахът посланието. Молил сина си, да не тръгва на път. Обещавал му какво ли не, но уви – напразно!

– О, светлина на очите ми! Господарю! Татко, моля те, разреши ми да тръгна на път! Трябва да узная тайната на истинската дружба! Нищо друго не искам! Нищо друго не ми трябва!

Дълго се съпротивлявал шахът, но синът му бил непреклонен, наложило се да го пусне. Отправил се момъкът на път, заедно със сто храбри войни. Хитрият везир наредил постепенно и незабелязано да изоставят Мелик.

– Като остане сам, ще се уплаши и ще се върне. – казвал везирът, а шахът му вярвал.

Към нтората част на азербайджанската приказка”Тайната на дружбата – 2“.


[1]Кечал – плешив. Кечал Мамед е герой на много азербайджански приказки. Той е умен и съобразителен. Винаги побеждава. Късметът никога не го изоставя.