AEDVIL

Втора част на приказката “Слонът със седемте глави и седемте опашки ”

Седем години минали от деня, когато десетгодишното момче напуснало двореца. Изпитанията го направили силен и смел. Станал едър, красив и умен младеж. Целта си не постигнал, но и вярата си не изгубил. Мечтаел само за това – как да спаси братчето си.

Стигнал до страната на чудовищата билу – страшни човекоядци. Нападнали го те, нахвърлили се срещу него. Свирепи и страшни. По-големи от най-високите дървета във вековните гори. Разлютени като гнездо оси. Разбрал момъкът, че е време да изпробва първото вълшебно зърно. Лапнал го. Като на шега натръшкал чудовищата на земята. Помолили те за милост. Завели го при Великия Билу – най-мъдрия и най-силния сред тях. Той живеел в прекрасен дворец, заедно с чудно хубавата си дъщеря. Предложили му да се ожени за нея.
Разказали му, че злите планински духове омагьосали най-мъдрия вълшебник Билу – превърнали го в слон със седем глави и седем опашки, а хората от племето билу в чудовища-човекоядци. Завладели прекрасната им страна.

Влюбил се момъкът в красивата девойка. Магията на планинските духове била безсилна пред добротата на момичето. Вдигнали голяма сватба – за чудо и приказ. Ала момъкът се измъчвал – тук бил толкова щастлив, а братчето му…
Решил той, че е дошло времето да потърси помощ от второто вълшебно зрънце. Лапнал го. То му дарило мисъл бърза като светкавица, остра като меч. Сетил се, как да заведе слона-вълшебник при злия владетел. Поел отново на път, а заедно с него – армия от храбри билу.

Планинските духове ги дебнели – сривали лавини от камъни. Разразила се силна буря. Вятърът огъвал огромните дървета, пречупвал дънерите им. Леел се дъжд. Прииждали потоците. Гръмотевиците можели да оглушат дори слон със седем глави. Той не усетил, как момъкът се промъкнал през омагьосаната гора и по-бърз от мълния се метнал на гърба му. Препуснал слонът, а момъкът го насочил към крепостта на владетеля. Препускала армията от чудовища билу. Като стигнали до земите на наги, змиите-вълшебници се присъединили към тях. Биволите също изпълнили обещанието си.

Като видели страховитата армия, придворните пуснали пленника, а владетелят коленичил и помолил за милост. Бедняците ликували. Всички молели момъка да остане при тях. Само братчето му – вече красив и силен младеж го гледало отдалече, като чужд. Забравило го…Та нали толкова години отминали… От мъка малкият брат онемял, опитал се да забрави батко си – дано разочарованието и болката му да намалеят.

Дал му смелчакът последното вълшебно зърно. Лапнал го по-малкият брат. Надежда изпълнила душата му, радостта отключила сърцето му. Спомнил си всичко. Прегърнали се братята.

Селяните прогонили злия владетел.

Благодарността на хората развалила магията на планинските духове – племето билу и вълшебника-слон със седем глави и седем опашки възвърнали човешкия си образ. Завърнали се в прекрасната си страна, заедно с двамата братя. И всички заживели щастливо.

Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ.л-ра, 1976, с. 513-518

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова

Към индекса за бърз достъп до приказките от Мянма.