AEDVIL

Втора част на азербайджанската приказка

“Пшеничено зърно, голямо колкото яйце”

Благодарил везирът и се отправил към дома на най-мъдрия от тримата братя. Присвил се, подготвил се да чуе още по-страшни викове. Почукал на портите. Отворила му красива жена и приветливо го запитала:

– Какво ти е нужно, добри човече?

– Идвам при мъжа ти.

– Той отиде на пазар, но скоро ще се завърне. Влез, да го изчакаш.

Поканила го тя в най-красивата стая, настанила го на дивана да си почине, повикала синовете си, да забавляват госта и отишла да приготви гозбите, с които да го гости. Удивил се везирът и тъкмо се канел да разпита момчетата, вратата се отворила, влязъл красив млад мъж, с черни мустаци.

– Как да ти помогна, драги гостенино?

– Благодаря ти, синко, – отговорил везирът, но аз търся баща ти – най-старият от тримата братя-мъдреци.

Младият мъж се разсмял.

– Аз съм този, когото търсиш.

Везирът учудено го погледнал. Не му повярвал.

– Не може да бъде! Аз видях братята ти – грохнали, остарели, едва се движат. А са по-млади от теб! Та ти изглеждаш на не повече от двайсет и пет години!

– Не ти се вярва, но е истина. Хората се чудят и маят. Питат се:”Как е възможно?”.

– Моля те, обясни ми!

– С удоволствие, но първо отговори на въпроса ми: Какво се случи, като почука на портите в домовете на моите братя?

– Отвориха ми жените им и веднага се развикаха – започнаха да ме хокат, преди дума да изрека. Какви ли не груби думи не ми наговориха.

– А как те посрещнаха в моя дом?

– Твоята жена ме посрещна радушно. – отговорил везирът. – Покани ме да вляза, извика синовете си, за да не скучая. Угости ме. Чай ми наля.

– Ето ти и отговора на загадката. – разсмял се стопанинът. – Моите братя преждевременно са се състарили заради грубите си и злобни жени. Те мира не им дават. Щом на теб, чуждия човек са ти наговорили такива грозни думи, как ли си патят стопаните от своите невести?!

Аз все млад си останах, благодарение на добрия нрав на моята стопанка. За целия ни дълъг живот, тя нито веднъж лоша дума не ми е казала. Никога не ме е обиждала. Даже когато у дома само на сух хляб сме карали, тя ме е посрещала с усмивка. Опора ми е тя в тежки дни, радост – в щастливите мигове. Затова се подмладявам, вместо да остарявам.

А сега ми кажи, какво те води насам.

И везирът му разказал, как шахът намерил пшеничено зърно, голямо като яйце, как се учудил и пожелал да узнае тайната на тая пшеница.

– Ако не разгадая тая тайна – ще ми отсекат главата палачите на шаха. – тъжно завършил своя разказ везирът. – Казаха ми, че ти може би…

– Правилно са ти казали. Ще ти разкажа, как се е появила тая пшеница.

В нашия край много, много отдавна живял беден селянин. Нямало по-беден от него нийде из нашите земи. Нямал си той нито пари, нито домашни животни. От баща си наследил само малко парче земя. Трудел се  от сутрин до вечер – неуморно, но все по-малко и по-малко пшеница добивал от земята си. Решил да я продаде и да тръгне със семейството си по света – да си дири късмета. Продал нивичката си на друг свой съселянин. Новият стопанин започнал да оре и изведнъж усетил – нещо подпира ралото му. Спрял, разкопал земята и… Що да види! …

Седем глинени гърнета, пълни със злато! Добър и честен човек бил новият стопанин на нивицата. Отишъл при бедняка и му рекъл:

– Братко, в твоята нива седем глинени гърнета със злато намерих. Ела да си ги прибереш.

– Това богатство си е твое. Ако беше мое, аз щях да го намеря, докато орях земята толкова години. Продадох ти нивата. В своя земя си изкопал съкровището. Твое е.

Дълго спорили те. Накрая решили съвет от селския старейшина да подирят. Разказали му всичко. Задал им той няколко въпроса. Разбрал, че единият от тях има дъщеря, а другият – син. И рекъл:

– Дай щерка си за невеста на неговия син. Тъй златото ще остане за внуците ви.

Благодарили селяните на старейшината. Изпълнили съвета му. И тъй като сърцата им били благородни и чисти, всяко зърно пшеница, което се родило на нивата, пораснало голямо като яйце. Едно от тези зърна е намерил твоят шах.

Удивил се везирът. Благодарил на мъдреца и тръгнал обратно към своя роден край. Дълго ли пътувал, кратко ли – не знам, но като стигнал до двореца, разказал чудната история. Шахът бил много доволен и щедро възнаградил своя везир.

Източник:  http://www.fairy-tales.su/narodnye/azerbajjdzhanskie-skazki/

 Превод от руски език и литературна обработка М. Дюлгерова.

Към следващата азербайджанска приказка “Ръждивият меч – 1“.