AEDVIL

Първа част на грузинската приказка “Принцът и синът на Тушин”

Имало някога цар, който много обичал своя единствен син, гордеел се с него и смятал, че няма на света друго момче, толкова силно, умно и красиво.

– Голям е светът, сигурно има и други като сина ти. – рекъл веднъж визирът[1].

– Опитай! Потърси! Намериш ли, ще получиш толкова злато, колкото тежиш. Не успееш ли – без глава ще останеш.

Дал му три месеца срок, да търси момче, което на принца да прилича.

Пребродил страната визирът, не успял точно такова момче да намери. Върнал се в двореца, помолил царя, да му позволи, още един месец да търси. Отправил се към планините. В областта Тушетия видял овчари -тушини. По стръмнината момчета тичали, овцете към стадото завръщали. Едно от момчетата като две капки вода приличало на принца. И било силно и умно като него.

Като пристигнали в двореца, визирът облякъл тушинското овчарче със същите дрехи – като принца. Завел и двете момчета при царя. Гледа ги той, прегръща ту едното дете, ту другото – не може да ги различи. Сина си не може да познае.

– Браво! Доказа, че си прав. Дайте на визира толкова злато, колкото тежи! – заповядал царят на слугите, които се грижели за царската хазна.

– Не, царю! Първо тряба да възнаградиш овчаря, който доведе сина си при теб.

Мъдър и справедлив човек бил визирът, а и предвидлив – разбрал, че царят ще остави детето в двореца. Затова се надявал, че ще дари богато бащата, за да може помощник да си наеме.

Така и станало. Дарил царят щедро Тушинския овчар. Сина на Тушин останал в двореца. Двете момчета се сприятелили, били неразделни. Заедно играели, заедно ловували, заедно се учели. Пораснали, прекрасни джигити станали.

Радва се царят, а царицата като черен облак из двореца върви. Пита я царят:

– С какво съм те разгневил? Неволно да не съм те обидил? От какво не си доволна?

– От какво да съм доволна? Всички сме смъртни. И ние с теб ще умрем. Как ще различат тогава принца от сина на овчаря?! Ами ако стане тъй, че на на него се падне да царува?!

– Не се тревожи, вплети още една нишка в дрехите на сина ни. Тогава няма да го сбъркат със сина на Тушин.

Така и направили. Развеселила се царицата, натъжило се тушинското момче.

– Не тъгувай! – казал принцът. – облечи моите дрехи, ако искаш.

– Не. Не ми трябват чужди дрехи. Обидно е, че не ми вярват, че се боят от мен. Обичам те като брат. Как бих могъл да ти навредя?

Ден-два обикалял мрачен тушинският момък. На третия пожелал да поязди. Тръгнал с него и принцът. Щом се отдалечили от двореца, синът на тушинския овчар прегърнал принца. Сбогували се. Препуснал синът на Тушин към родния край. Принцът – след него.

– Ти си престолонаследник! Длъжен си в двореца да останеш. Не ме следвай! Аз съм син на тушински овчар. Тушинец съм! В планината трябва да се завърна.

– Където си ти, там съм и аз! Никога няма да се разделя с теб! – викнал принцът и препуснал редом със своя побратим.

Много ли малко ли път изминали – не знам, но стигнали в непознати земи. Не знаели накъде да тръгнат. Решили: накъдето стрелата полети, натам да се насочат. Опънал синът на Тушин тетивата, пуснал стрелата. Полетяла тя, зад седем планини. Последвали я ездачите – от там, дето стрелата преминала, клоните на дърветата прерязала. Превалили седмата планина. Видели лозе на склона, а под едно дюлево дърво – стрелата забита.

Скочили от конете, пуснали ги да пасат и легнали да спят под дюлята. На сутринта видели, че огромен гвелвешапи[2] се е увил около лозето, захапал е опашката си.

– Ще трябва да се бием с него. – рекъл синът на Тушин.

– Не се надявай много на своите сили човешки, нито на оръжията си. С меч не можеш да ме разсечеш, нито със стрела да ме пронижеш! – проговорил гвелвешапи с човешки глас. – Ако замахна с опашка, нищо от вас няма да остане. Но аз не ви желая злото. Ще ви пусна, ако ми доведете девойка, която не е от човешка майка родена.

– Добре.

– На празни думи не вярвам. Един от вас тук ще остане. Другият –  девойката ще тръгне да търси.

– Накъде да тръгна? – пита синът на Тушин.

– Към залеза.