AEDVIL

Курджимуко Лаурсен

Адыгска приказка – първа част

Щастлив бил Курджимуко Лаурсен – имал дом и задружно семейство – баща и майка, които много го обичали.

В двора му се издигала купа сено – достатъчно, за да изхрани добитъка през зимата. Но веднъж, когато стопаните не били у дома, сеното пламнало. В това време Курджимуко Лаурсен се връщал към къщи. Видял пламъците, пълзящи към върха, а там – съскала и се гърчела змия. Момъкът протегнал към нея дълг клон и рекъл:

   – Ела! Няма да ти старя зло.

Змията мигом пропълзяла по клонките и се увила около врата на своя спасител. И най-силните джигити, не могли да я свалят от шията му. И най-мъдрите ловци от неговия аул не могли да измислят, как да махнат змията. Постепенно всички привикнали с това, че Курджимуко Лаурсен носи змия на шията си, хората престанали да говорят за това. Всяко чудо – за три дни! – както казват по нашия край.

Веднъж Курджимуко Лаурсен сънувал, че трябва да тръгне на път: три месеца през гората, два – под земята, шестия месец – по пясък и камъни. Седмия – да пресече поле обсипано с гъши яйца – там щял да се отърве от змията.

На сутрината рекъл:

   – Сън сънувах. Сбъдне ли се – няма да страдате повече, няма да се плашат от мен непознатите.

   – Дано да е за добро… – въздъхнала майка му.

Приготвила храна за из път. Бащата благословил сина си и оседлал за него любимия му кон.

   – Пази се, сине! Ти си ни едничката радост и надежда.

Цели три месеца момъкът се промъквал през гъстите гори. Два – препускал в тъмнината под земята. Разранили се краката на коня му от нажежения пясък и острите камъни през шестия месец. Свършили се запасите му. Гладен и жаден бил бил Курджимуко Лаурсен. И кон и ездач изнемогвали.

Стигнали до полето, обсипано с гъши яйца. Внимателно преминали – нито едно яйце не счупили. Стигнали до старо дърво, с изворче край него. Момъкът напоил коня си, пийнал си водица и се строполил под дървото. Толкова бил уморен, че заспал дълбоко и не усетил, как змията се развила.

Когато се събудил, почувствал се прекрасно – нищо не стягало шията му, нищо не тежало на раменете му. Огледал се, разтревожен.

   – Къде ми е коня?

   – Не се тревожи. Подкрепи се. – рекли девойките, които стоели край него и му подавали една от друга по-съблазнителни гозби.

Послушал ги, похапнал си, като се нахранил – те изчезнали.

Покачил се момъкът на дървото – да се огледа. Видял – някаква старица препуска насам. Ядосал се:

   – Дано, господ да я накаже! Защо ми е взела коня?

Старицата се приближила, скочила на земята, подала юздите на момъка и рекла:

   – Добре си дошъл, Курджимуко Лаурсен.

Завела го тя в дома си. Три дни и три нощи го гощавала.[1] На четвъртия рекла:

   – Ела с мен. – завела го до вълшебна река, която непрекъснато сменяла цветовете си. – Трябва да се изкъпеш в седемте води.

Момъкът изпълнил заръката на старицата.

   – Е, как се чувстваш? – запитала тя.

   – Силен. Мога да победя десет джигита.

   – Имаш нужда от още сила. Облече тази риза.

Облякъл я, а тя сякаш за него била шита.

   – А сега? – усмихнала се вълшебницата.

   – Ще се намери ли човек, по-силен от мен?

   – Човек – не, но иныж[2] – не знам…

   – От куража и ума ти зависи, дали ще успееш да ми помогнеш – да победя враговете си.

   – Кои са те?

   – Наблизо живеят седем жестоки иныжи. Всяка нощ в земите им пада сняг. Снежинките са големи като камъни. До кръста затъвам. Денем рина снега, нощем – пак натрупва. Само ти можеш да победиш иныжите и да развалиш магията. Превърнах се на змия и се увих около шията ти, за да те доведа тук.

Курджимуко Лаурсен грабнал дървената лопата – разривал вълшебните камъни, откриел ли иныж – убивал го. Справил се и със седемте.

Влязъл в конюшната. Замахнал, към гърба на първия кон. Той рухнал на земята. Още пет коня се строполили под удара на юмрука му. Само седмият – устоял, не се помръднал дори.

   – Този е тъкмо за мен! – рекъл момъкът, яхнал го и се завърнал при старицата.

Към втората част на адыгската приказка “Курджимуко Лаурсен” – 2.