AEDVIL

Късметът на принца

Арканска приказка

Арканците са народ от Бирма (Мянма или Мианмар)

Много, много отдавна живял един крал. Остарял той и решил да стане отшелник, а трона да предаде на сина си. Поданиците му рекли на младия принц:

– Ти си още твърде млад. Няма да можеш да ни защитаваш от беди и нещастия. В един прекрасен ден баща ти ще те убие и ще си върне трона.

Замислил се момъкът: “Може би баща ми само иска да ме изпита, а ще управлява докато е жив. Трябва да разбера, какви са истинските му намерения.”

Дошъл първият ден от тримесечния период, когато започва постенето на будистите в Бирма. Техният бог – Буда изисквал от вярващите строго да спазват религиозните обреди, да говорят истината, а монасите да не се отдалечават от своя манастир. На този ден старият крал се облякъл в скромни монашески дрехи. Преди да се усамоти вдън горите – като отшелник, рекъл:

– Сине, искам да си здрав и щастлив! Мъдро управлявай страната! Бъди най-могъщият владетел! Нека доброто и справедливостта те ръководят! Направи народа ни богат и щастлив.

Засрамил се принцът от лошите си мисли. Паднал в нозете на баща си, всичко му разказал, но кралят не обърнал внимание на думите му, продължил да го възхвалява. Тогава момъкът съвсем се смутил, решил, че не е достоен да бъде син на такъв благороден баща. Помолил краля да го благослови и да му разреши да тръгне по света.

Преоблякъл се в бедняшки дрехи и напуснал страната. Бродел от село в село. Хората го смятали за бедно селско момче. Веднъж принцът стигнал до малък дом в покрайнините на някакъв град. В този дом живеела стара жена, която плетяла венци от цветя за щерката на краля и всеки ден ги носела в двореца. Старицата приютила момъка. Веднъж той я запитал:

– За коя от щерките на краля правиш тези венци?

– Сине мой, за най-малката и най-красивата, дето още си няма любим. По-големите ѝ сестри отдавна си намериха съпрузи – знатни и богати. Но моята прекрасна господарка не ламти за богатства и титли.

Замислил се принцът, като чул думите на старицата и когато тя пак тръгнала към двореца, скрил бележка между цветята, от които бил изплетен венецът. Принцесата прочела бележката и пожелала да види този, който я бил изпратил. Срещнали се младите, влюбили се и скоро станали мъж и жена. Разсърдили се сестрите, мислели, че сестра им се е омъжила за прост селянин. Не разбирали те, че любовта е късметът, който закриля принца и най-малката им сестра.

Веднъж кралят, бащата на седемте принцеси, решил да провери, кой от зетьовете му е най-умен. Дал на зетьовете по хиляда жълтици и заповядал, всеки да си купи кон.

“Аз ще купя най-хубавия кон!” – мислел си всеки от шестте знатни зетя, приближавайки се до пазара. Само мъжът на най-младата принцеса нищо не си мислел. Сигурен бил, че който и кон да избере, той ще е най-добрият. Изведнъж чул, как най-слабият и проскубан кон заговорил:

– Беда ме сполетя, докато пасях в ливадите на небесния владетел. Един нат ме замери с камък, улучи крака ми. След три дни кракът ми ще оздравее и пак ще мога да паса в градината на Владетеля Нат.

“О, това не е обикновен кон! С него ще мога да стигна до небесната страна.”- помислил си принцът и купил хилавия кон. Завръщайки се в двореца, срещнал другите зетьове. Присмивали му се те, а всеки срещнат се смеел, като чуел, че с това нещастно конче най-младият кралски зет смята да победи в надбягването. Най-жестоки били насмешките на шестте сестри. Принцесите се подигравали на най-малката си сестра, но тя не им обръщала внимание.

– Мъжът ми винаги знае, какво прави. Никога не се меся в неговите дела.

Минали седем дни. Дошъл денят на състезанието. Конят, който купил принцът вече изглеждал съвсем различно. Принцът се грижил добре за него, лекувал го, хранел го. От четвъртия ден жребецът пасял и из небесните поляни на Владетеля Нат. Все по-силен, все по-красив, все по-бърз ставал конят на принца. И, разбира се, победил – пръв пристигнал. Хората се радвали, приветствали най-младия принц.

Само шестте принцеси и техните съпрузи не били доволни.

– Една победа още нищо не значи! – мърморели те. – Кралят трябва да постави нова задача.

Дал им кралят пак по хиляда жълтици и заръчал:

– Купете, каквото ви хареса! Натоварете го на един кораб и поемайте на път! Търгувайте!

Речно – сторено! Отплавал корабът. Като стигнали до един безлюден остров, велможите заповядали на своите слуги да спуснат лодка, в която хвърлили принца, заедно с две гребла, една въдица, лък и стрели.

– На връщане ще те приберем. Заедно с това, което спечелиш… – присмели му се те.

Грабнал момъкът веслата и до вечерта стигнал до брега. Изтеглил лодката. Намерил извор с чиста вода, пийнал малко, измил се. За храна дори и не помислил, толкова бил уморен. Скрил се в хралупата на едно дърво и заспал. Към полунощ го събудил шум от криле. Чудни птици накацали на дървото и заговорили с човешки глас:

– Какво ядохте днес? – запитала най-едрата птица. – Аз погълнах огромен рубин! – похвалила се тя.

– А аз – изумруд! – не останала по-назад от нея друга птица

– Огромен бисер клъвнах на брега! – хвалела се трета.

– Брилянт! – провикнала се четвърта птица.

И тъй дълго се хвалили, че едва на разсъмване момъкът могъл отново да заспи. Щом слънцето изгряло, птиците отлетели. Събудил се момъкът, събрал сухи съчки и мъх, запалил огън, разпилял пепелта под дървото.

Вечерта птиците се завърнали, накацали пак по клоните и скоро върху пепелта започнали да се сипят скъпоценни камъни, заедно с птичия тор.

– Какво направихте?! Глупави птици! – разгневила се най-едрата птица, която в бъдеще щяла да се прероди в образа на Буда[1]. – Като хвърляте нещо, гледайте надолу! Вече никога няма да можете да гълтате скъпоценни камъни, защото човекът ще ги събере.

Така казала мъдрата птица и предсказанието ѝ се сбъднало. Казват, че затова птиците винаги поглеждат надолу, когато цвъкат.

Събрал принцът скъпоценните камъни, скрити в птичите изпражнения и оваляни в пепелта. Напълнил една торба. Когато корабът на кралските зетьове се завърнал, принцът се качил при тях. Скоро разбрал, че те са пропилели жълтиците на краля и нищо ценно не са купили. Но поне не му завиждали, като видели, че носи пепел и птича тор.

Щом стигнали до двореца, принцът поднесъл на краля скъпоценните камъни. Бащата много се зарадвал на подаръка. Но шестте му по-големи дъщери пак започнали да го увещават:

– Тате, има поверие, че достойнствата на мъжете трябва да се проверяват на три пъти.

– Добре, щерки мои. Ще дам на мъжете ви още една задача. Нека този път всеки от тях да тръгне на път със свой кораб. Да открие скъпоценности, с които да го украси.

Отплавали корабите на шестте царски зетя. Принцът също заповядал да опънат платната на кораба му. Още преди да се отдалечи от пристанището, видял на брега на реката, която се вливала в морето, перачка която искала да убие змия.

– Стой! Не убивай змията! Пусни я! Ще ти дам петдесет жълтици.

Перачката взела парите и пуснала змията, която се превърнала в чудно красива девойка. Това била дъщерята на повелителя на драконите. Държала в ръцете си нежни, прекрасни сребърни цветя.

– Ти си добър и умен, млади принце. Благодаря ти, че ме спаси. Моят баща ми разреши да дойда в страната на хората. Искам да ти се отблагодаря. Вземи тези сребърни цветя. Докоснеш ли с тях кораба си, няма да има по-красив от него. – рекла тя.

Подала му цветята, заедно с вълшебна кутийка, която да ги прави невидими за злите и завистливи очи. И още преди принцът дума да издума, красивата щерка на повелителя на драконите изчезнала.

Дълго се скитал принцът из морета и океани, дорде намери останалите шест царски зетьове. Те били пленени от зли и жестоки хора. Принцът ги освободил, качил ги на своя кораб.

Завърнали се шестимата при своите невести. Разказали на краля за своите премеждия. Мислели, че и най-младият – седмият зет, не е успял да открие скъпоценности, с които да украси своя кораб. Завистливите им очи не виждали красотата на сребърните цветя, които се виели по мачтите, изящно се спускали от палубите и носа на неговия кораб.

Магията на вълшебната кутия, пазела принца и най-младата принцеса от завистта на по-големите сестри и зетьове. Но народът виждал, виждал и разбирал… Кралят – също. Знаел вече той, кой е достоен да наследи трона и да брани държавата…

Може би затова в будистките храмове има традиция да се поднасят сребърни цветя – за да напомнят на хората, че алчността и завистта са несъвместими с изяществото, красотата, благодарността и любовта…

Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ. л-ра, 1976, с. 191-194.

Превод от руски език и литературна обработка – Маргарита Йорданова Дюлгерова

Към индекса за бърз достъп до бирманските приказки.

Снимките са от сайта: http://profesionalist.com/kutiq-za-bijuta-tibetsko-srebro-981-27231.html

Цялата кутия: http://profesionalist.com/_details/Kutiqzabijuta-Tibetskosrebro-120120-084604.jpg

Уголемен детайл: http://profesionalist.com/_details/Kutiqzabijuta-Tibetskosrebro-120120-084605.jpg