Куклухай – 2
След няколко дни Лиса изскочила срещу Вълка – уж случайно го срещнала.
– Ах ти, негоднице! Какво ми стори?!
– На тебе? Какво съм ти сторила? Та аз не те познавам! За пръв път те виждам!
– Та нали ти ме подмами на мелницата да идем?! Заради теб без опашка останах!
– Какво говориш?! Нищо общо нямам! Стара лекарка съм аз, рани лекувам. Току-що в гората пристигнах.
– Да не ме лъжеш?! – усъмнил се Ханът-вълк.
– Като не ми вярваш, защо да си губя времето с теб? – и Лиса се престорила, че си тръгва.
– Излекувай ме! Срам ме е да се покажа пред поданиците си без опашка. Да не мислиш, че ще уважават и ще се подчиняват на хан без опашка?!
– Забира се, че няма! Ще ти помогна, но само, ако ме слушаш.
Обещал Ханът-вълк послушен да бъде. Завързала го Лиса към огромна купа сено.
– Скрий се под сеното и не се показвай навън, каквото и да се случи – не мърдай!
Пъхнал се вълкът под сеното, а Лиса го запалила от всички страни. Пламнало сухото сено, извисили се пламъците. Търпял, търпял Вълкът, но като се подпалила козината му – изскочил: без опашка, с овъглена козина. Виел от болка и ярост. Затичал се към реката, скочил във водата и се удавил.
– Ето, видя ли, колко съм добра?! Отмъстих на Вълка вместо теб. Разкажи за това на всички! Нека мен да изберат за хан!
Летяла Куклухай, нашир и длъж разказвала за подвизите на Лиса, хвалела я – колко е умна, безкористна и добра.
И Лиса сама се хвалела:
– Благодарение на мен се избавихте от Вълка! Мъртъв е! Сега трябва нов хан да си изберете – добър и справедлив, като мен! С пухкава козина и прекрасна опашка!
И Лиса галела пухкавото си кожухче, размахвала опашка.
Всички били съгласни, да изберат Лиса за хан. Само кокошките били против. Но кой ти слуша кокоши ум?! Избрали Лиса за хан.
Отминала зимата, дошла пролетта и Куклухай отново измътила птичета. Кацнала тя на върха на дървото и запяла:
– Колко съм щастлива!
Прекрасни са моите птичета!
Пораснаха им перцата!
Скоро ще полетят!
Няма го вече злият Вълк!
Няма да вземе моите дечица!
Не успяла Куклухай да завърши песента си, видяла Хана-Лиса: със златен бешмет, със сребърен кинжал. Стъпвала важно и вървяла право към дървото. Зад нея двама дървари с остри брадви тежко пристъпвали. Приближила се Лиса към дървото и се развикала:
– Мое е полето!
Мое е дървото!
Моя е хралупата!
Мое е всичко вътре в нея!
Куклухай, Куклухай!
Всичките деца ми дай!
– Чуй ме, Лисо! – през сълзи се провикнала майката. – Тук живея аз, Куклухай! Нима си ме забравила?! Нали уж бяхме приятелки, преди да станеш хан. Моля те, не ми вземай дечицата!
– Глупава птица! – отговорила Лиса и заповядала на дърварите да отсекат дървото. Докопала гнездото, излапала птичетата и си отишла.
Скъпо заплатила Куклухай за това, че повярвала на хитрата лисица. Та нали ханът-лисица не е по-добър от ханът-вълк! И Куклухай не бивало да забравя за това!
Източник:
СКАЗКИ народов СССР. Т. 1. – Москва : Изд. “Правда”, 1986, с. 369-373.
Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.
Към индекса за бърз достъп до даргинските приказки.