AEDVIL

Златото и оризът

Приказка на народа инта от Бирма (Мианмар)

Разказват, че преди много, много години водите залели по-голямата част от плодородните земи. Все по-трудно и по-трудно ставало отглеждането на ориза. Хората, които живеели на брега на езерото Инлей, не искали да работят на полето. Повече ги привличали занаятите и търговията.
В тези далечни времена езерният край бил управляван от събирач на данъци, на когото било заповядано да разшири полята, да накара селяните да сеят повече ориз, за да осигурят прехрана за всички. Ала жителите на Инлей продължавали да се занимават с търговия и занаяти. Ориз сеели толкова малко, че той стигал само за два месеца. Събирачът на данъци бил много огорчен и разтревожен. И ето – веднъж извикал при себе си двама от най-видните жители на езерния край. Приел ги с необходимите почести и запитал:
– Кое на света е по-важно: златото или оризът?

Богатият търговец отговорил:
– В нашия свят няма нищо по-ценно от златото. Златото прави от нищожния човек – значителен. Ако човек има злато, той се радва на големи почести, има власт, живее в разкош. Аз се прекланям пред златото.

Бедният селянин отговорил така:
– В нашия свят няма нищо по-важно от ориза. Всичко живо си търси прехрана. Ние, хората, се храним с ориз. От него е нашето здраве и нашата сила. Трябва да се сее повече ориз. Тогава ще изчезнат гладът и нуждата. Аз се прекланям пред ориза.
Събирачът на данъци се намръщил. Той разбирал, че е прав селянинът, но трябвало да убеди и търговеца.
– Значи за теб е важно златото, а за теб – оризът. Няма съгласие във вашите думи. – И събирачът на данъци сърдито станал от мястото си. – Аз също не мога да намеря най-добрия отговор. Затова след седем дни сте длъжни да дойдете при мен заедно със семействата си. Вземете със себе си това, което е най-важно за вас. Нека животът реши, кой от вас е прав!
С тези думи той ги пуснал да си вървят.

Всеки се върнал в своя дом. Започнали да се готвят за предстоящото гостуване при управителя на езерния край. Богаташът, който най-много ценял златото, събрал кюлчета злато, пръстени, обици, брошки, гривни. Заповядал на жена си и дъщерите си да сложат всичките си златни украшения, а това, което останало натрупал върху подноси, които понесли със себе си. На седмия ден, заедно със семейството си и цялото свое богатство търговецът се явил пред събирача на данъци.
Бедният селянин също не седял със скръстени ръце: смлял ориза, приготвил оризови питки и кифлички. Всичко поставил на подноси и заповядал на жена си и дъщерите си да ги вдигнат на главите си и да отидат в дома на управителя. А той насипал в най-голямата кошница варен ориз – колкото можел да носи – метнал я на рамо и закрачил след тях.

Когато двамата жители на Инлей дошли със семействата си, събирачът на данъци погледнал, какво са донесли и се усмихнал, но нищо не казал. После извикал слугите си и им заповядал да затворят двете семейства в една хижа и каквото и да поискат, да им се дава само вода.

Слугите изпълнили заповедта на господаря си. В хижата нямало нищо друго, освен гърне с вода. Селянинът, който се запасил с храна, нахранил жена си и дъщерите си. А богаташът нямало с какво да изхрани семейството си. Та нали злато не може да се яде! Помолил той да раздели с него храната си, но беднякът си спомнил, как е патил от богаташи и лихвари и отговорил:
– Бих искал да ти помогна, но не зная, колко ще трябва да седим тук затворени. Страхувам се, че и моето семейство ще трябва да гладува, ако се наложи дълго да стоим заключени.

Тогава богаташът предложил да му продава ориз срещу злато, но селянинът отговорил:
– За какво ми е твоето злато?! Златото не може да нахрани децата ми.

След два дни събирачът на данъци заповядал да пуснат от хижата двете семейства. Всички видели, че бедните селяни са сити и весели, а накичените богаташи са алчни и зли – светът им бил черен.
– И тъй, кое е по-важно – оризът или златото? – запитал управителят.
– Оризът е по-важен. Трябва да се сее ориз – изхриптял гладният търговец.

А селянинът само се усмихнал.
– Е, щом сега и двамата сте на едно мнение – идете си в къщи! – наредил събирачът на данъци и ги пуснал да си вървят.

Оттогава жителите на Инлей започнали да сеят много ориз: и на заливаните през пролетта земи и на плаващите островчета. Имало вече достатъчно ориз – жителите на цялата страна били сити.

Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ.л-ра, 1976, с. 174-175.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

Как мислите, дали този, който е заповядал да построят тези храмове, покрити със злато, дали е смятал ориза за по-важен от златото?…

Към индекса за бърз достъп до приказки на народите от Бирма (Мянма, Мианмар).