AEDVIL

Красавицата Езензулхар

Аварска приказка

Веднъж, до късно вечерта, три сестри обработвали козя вълна и си говорели:

   – Ех, ако шахът ме вземе за жена, от едно кълбо вълна ще изтъка толкова сукно, че да облече цялата си войска. – похвалила се най-голямата сестра.

   – Аз пък, с една торба брашно ще нахраня войниците му. – перчела се средната.

   – Аз, – рекла най-малката – ще му родя син с бисерни зъби и щерка със златни къдрици.

Шахът чул всичко. Оженил се за най-малката, а сестрите ѝ направил шивачка и готвачка в двореца. После потеглил на война. Минала година. Жената на шаха родила близнаци – момче с бисерни зъби и момиче със златни къдрици. Завистливите и злобни сестри откраднали децата. На тяхно място поставили в люлката кученце и котенце.

Злите сестри изпратили вест до шаха. Скоро вестоносецът се завърнал със заповед:
“Кученцето и котенцето удавете в реката! Майката – облечете в магарешка кожа – знак на позора ѝ. Прогонете я от двореца!”
Така и направили. Слугите изпълнили заповедите на шаха, а злобните сестри напразно чакали той да се завърне, някоя от тях за жена да избере.

Близначетата изхвърлили сред копривата и бодливите храсти в най-усойната клисура. Но те не загинали. Скоро доша златорога сърна, накърмила ги, грижела се за тях, докато пораснали. Тогава сърната ги отвела навътре в гората – далече, там, дето човешки крак не бил стъпвал. Стигнали до тайнствен дворец. Жива душа нямало там, но имало всичко необходимо, за да оцелеят брата и сестрата. Той ходел на лов, тя се грижела за дома.

Веднъж, докато се къпела в потока пред двореца, девойката изпуснала златен косъм. Водата го понесла, отнесла го до реката, която течала край двореца на шаха. Бедна вдовица си наливала вода от реката и видяла в делвата си златния косъм. Отнесла го на двете сестри в двореца. Разбрали те, чий е косъмът.

   – Девойката със златните коси има брат. Те са ни врагове. Намери ги! Измисли, как да ги погубим! Ако се отървем от тях, за всяка хитрост, за всяко коварство добре ще ти се отплатим. Помогни ни!

Тръгнала вдовицата нагоре, нагоре из гората. Все покрай ручея вървяла. Стигнала до двореца. Видяла девойката – сам-сама седи, цветята в градинката си полива. По змийски коварно зашепнала вдовицата, по лисичи хитро занареждала:

   – Как можеш да търпиш?! Сам-сама да седиш?! По цял ден да скучаеш?!

   – Не скучая, готвя, шетам из къщи.

   – Жив човек няма на дни път наоколо. Няма с кого да си поговориш. Чувала съм, че зад двете планини, що се удрят една в друга, расте чудна ябълка – може да говори, да пляска с ръце и да танцува. Накарай брат си, да донесе клонче от тази ябълка. Тогава няма да си тъжна и самотна.

Отишла си вдовицата. Като се завърнал брат ѝ, девойката рекла:

   – По цял ден си в гората… Тъжно ми е все сама да стоя.

   – Какво искаш, мила сестричке?

   – Казват, че на изток, зад двете планини има чудна ябълка, дето говори, пее и танцува. Донеси ми клонче от нея – да ме радва, докато си на лов.

Тръгнал братът, дълго препускал на изток, стигнал до двете планини, които ту се отдалечавали, ту се сблъсквали със страшен грохот. Птица дори не смеела между тях да прехвръкне. Но момъкът не се уплашил. Пришпорил коня си, преминал между скалите, само опашката на коня прищипали те, отрязали я.
Откъснал момъкът клон от чудната ябълка, дето можела да говори, да пее и танцува. Завърнал се у дома, дал на сестра си подаръка. Зарадвала се девойката, усмихнала се, заедно с ябълковото клонче запяла и затанцувала. Ден-два така – омръзнало ѝ.

Пак пристигнала хитрата вдовица:

   – Детска забава е това. Ех, да бе тук прекрасната Езензулхар! Най-красивата и най-умната девойка на света! Живее отвъд морето в сребърен дворец. Ако брат ти се ожени за нея, ще си имаш приятелка. Няма да скучаеш. Самотна никога няма да бъдеш.

Завърнал се братът от лов. Девойката започнала да плаче, да плаче и да се оплаква:

   – Все сама ме оставяш. Препускаш по цял ден. Умирам от мъка! Самотна съм. Зад морето, в сребърен дворец живее красивата и умна Езензулхар. Ожени се за нея! Ти жена ще имаш, аз сестрица.

Нищо не можел братът да ѝ откаже. Много обичал сестра си. Дни и нощи препускал, стигнал до брега на морето. Видял – край бедна колиба старец седи. 

  – Привет, бащице! – поклонил се момъкът.

   – Да бъде щастливо пътуването ти! – отговорил старецът – Накъде си тръгнал, сине?

Разказал му момъкът. Намръщил се мъдрецът. Рекъл:

   – Послушай ме, сине, връщай се обратно! Много смелчаци тръгнаха, но никой от там не се завърна.

Живее Езензулхар в сребърни дворци, със златни чердаци и кристални кули, обградени от морските вълни. А сред вълните – каменни конници – докъдето поглед стига. Това са все женихи, които е омагьосала.

Извикаш ли веднъж, ако тя не ти отговори – ще се вкамениш до колене. Извикаш ли втори път – ако тя не се покаже на чердака – да те погледне – до сърцето ще се вкамениш.

Ако трети път извикаш, а тя не излезе от двореца, ако не те докосне – целият ще се вкамениш.

   – Прости ми, бащице! Дълг на младите е да се вслушват в съветите на по-старите и по-мъдрите, но въпреки всичко – ще тръгна по пътя на смелчаците. Ще се опитам да спечеля ръката и сърцето на прекрасната Езензулхар.

Дълго пътувал момъкът. Най-сетне стигнал до брега – от край до край обсипан с вкаменени конници. Приближил се до сребърния дворец. Извикал:

   – Езензулхар!

Не отговорила девойката и момъкът се вкаменил до коленете.

Братът вдигнал глава към златните чердаци, провикнал се пак:

   – Езензулхар!

Не се показала красавицата, вкаменило се сърцето му. Със сетни сили промълвил:

   – Езензулхар!

Не излязла тя. Кристалните кули уловили лъчите на залязващото слънце, озарили още един каменен конник – с напразна надежда вперил поглед в двореца.

Към втората част на аварската приказка “Езензулхар – 2”.