AEDVIL

Дружбата винаги носи победа

Татска приказка – трета част

Взели синовете ключовете, отворили вратите и дълго се любували на прекрасните килими! Толкова красиви били – да ти е жал да стъпиш върху тях! Висели дори и по стените! Имало и саби, украсени със злато и скъпоценни камъни, дрехи от златни и сребърни нишки тъкани. Сандъци пълни с богатства ги очаквали.
Майката рекла:

– Баща ви, мир на душата му, заръча да ви покажа всичко това и да предам думите му: “А сега постъпвайте, както решите!”

Най-младият син запитал:

 – Как си могла, чуждите домове да чистиш, когато баща ни е оставил такова голямо наследство?! Защо не опази честта на баща ни?!

– Честта на човека е в това, честно да изкарва прехраната си! Богатството е като морето. Колкото и голямо да е, ще пресъхне, ако не се вливат реки в него… Моята работа – капки в морето, стигаше, за да ви изхраня. Ако съм успяла и вас на труд да науча…

– Повече няма да работиш! Ние ще се грижим за теб!

Прегърнала майката синовете си, заплакала от радост и рекла:

– Ако можеше сега баща ви да ви види, ако ви чуеше – още десет години щеше да живее!

Успокоили майка си синовете. Облекли красивите дрехи, метнали се на конете, преминали покрай господарските домове.

Хората се питали:

– Откъде са тези красавци?

Завърнали се радостни у дома синовете, преоблекли се. Угостила ги майката с вкусни гозби. За пръв път след смъртта на мъжа си тя се засмяла. Радвала се на порасналите си деца. После донесла три железни пръчки и рекла:

– Можете ли да ги счупите едновременно?

Опитал най-големият син – не успял, средният – също. Най-младият, най-упоритият, напрегнал всички сили, но съвсем леко ги огънал.

– Повече не мога! – извикал и ги хвърлил на пода.

Синовете погледнали майка си и запитали:

– Мамо, защо е нужно това?

Тя не отговорила, а ги накарала всеки от тях да вземе по една желязна пръчка и да я счупи. Те лесно изпълнили заръката на майка си, а тя им рекла:

– Ако сте заедно и сте задружни, никой няма да успее да ви пречупи!

Обещали синовете, винаги да си помагат, трудностите заедно да посрещат. Закачили над портата мях и се договорили: докато един от братята е далеч от дома – мляко да капе от мяха, ако той е добре; кръв – ако е изпаднал в беда – тогава братята му трябва да бързат – да го избавят.

Минали дни, седмици, месеци. Живели братята задружно. Добре се грижели за имота си, умножили наследството на баща си. Разнесла се славата им на добри стопани.

– Достойни синове! – радвали им се хората. – Пазят честта на баща си!  Прославят името му!

Решил най-големият брат да тръгне на пътешествие, да види, как живеят хората по света. Облякъл красивите си дрехи, оседлал коня си, окачил на пояса си украсената със злато сабя, простил се с майка си и братята си, метнал се на седлото.

– След седмица ще се върна! – извикал и пришпорил коня.

Минала седмица – брат им не се завърнал, минали две – от мяха закапала кръв.

– Нещо лошо се е случило с брат ни. Отивам да му помогна. – рекъл средният брат.

Оседлал коня си, облякъл красивите дрехи, препасал сабята със злато обкована, простил се с майка си и рекъл на брат си:

– Наглеждай мяха!

След седмица от мяха все тъй капела кръв – значи средният брат още търси най-големия. Към края на втората седмица най-младият брат видял, че от мяха кръвта не капе, а тече.

– И двамата ми братя са в беда! Трябва да ги спася! – извикал той и бързо се приготвил за път. Целунал майка си.

– Живи или мъртви, ще върна братята си у дома!

– Да ти помага бог! – благословила го майката.

Плеснал коня си, втурнал се той напред, толкова бързо препускал, че само пепелта след него се виждала, как се издига като стълб към небето. Не конник, а вихър!

Дълго препускал момъкът. Стигнал до кръстопът – седем пътя се виели пред него. Зачудил се: “По кой ли път са тръгнали братята ми?”

Усетил конят, че стопанинът му е тръгнал братята си да спасява. Чувствал, накъде са се отправили конете им – на изток! С все сили препуснал конят. Три дни и три нощи не слязъл момъкът от седлото. Денем слънцето му светело, нощем очите на коня горели и осветявали пътя.
На четвъртия ден, по пладне, момъкът стигнал до зелена равнина. В далечината се виждали прекрасни градини, а зад тях се извисявали стените на непознат град. Срещнал хора в траурни дрехи, които идвали откъм града. Дори и децата, които подкарвали магаретата – и те били облечени в дрехи от черно сукно.
Разтревожил се конникът, препуснал още по-бързо. “Я да видим, каква беда ги е сполетяла!” – помислил си той и преминал през градските порти. Стара жена с гърне на рамо, облечена в траурни дрехи преминала край него.

– Майчице, защо всички хора, които срещнах, носят траурни дрехи?

– Ох, сине, не питай! Падишахът ни има една-единствена дъщеря, която много обича. Вече година, откак се е разболяла и никой не може да я излекува. Ще умре, ако не пие мляко от златорога сърна.

– И защо не пие?

– Много е трудно да се намери. Казват, че през девет земи в десета живее пастир – само в неговото стадо има такава сърна. Но е невъзможно човек да стигне до там – три аждаха[1] са завардили пътя. Много младежи тръгнаха, никой от тях не се завърна.
 “Може би и моите братя са се опитали да помогнат и назад не са се върнали?” – помислил момъкът. Пришпорил коня си и влязъл в града – не град, а рай! Високи домове, градини и фонтани. Стигнал до двореца. Поискал падишаха да види.

Към четвъртата част на татската приказка

“Дружбата винаги носи победа – 4”.