AEDVIL

 

Търкаляй се, търкаляй се, грахче!

Японска приказка

Живели много отдавна старец и старица. Те били толкова бедни, че едва се изхранвали. Веднъж, като се опитвал да постегне схлупената им къщурка, дядото намерил едно грахче.

– Бабо, бабо, – развикал се радостно той – намерих едно грахче! Ако го посадим в полето – едър грах ще порасте, ако го сварим – вкусна каша ще си хапнем!

Още рекъл – неизрекъл, а грахчето се изплъзнало от пръстите му, търкулнало се и – Хоп! – скрило се в една миша дупка.

– Охо! Стой! Дръж го! Ама че беда! Какво кръгло сладко грахче бях намерил, а то избяга. Бабо, донеси брадвата!

Донесла я тя. Ядосаният старец я грабнал и се пъхнал в мишата дупка. Тръгнал напред, като си мърморел:

– Търкаляй се, търкаляй се, грахче! Избяга ти от мен, но ще те хвана! Кой ли е видял моето грахче? Кой ли го е намерил?

Изведнъж гледа – стои край пътя каменна статуя на Дзидзò-сàма[1].

– Дзидзò Сàма, виждал ли си моето грахче?

– Ей, че беда! За виждане – видях го. Не само го видях, но и го вдигнах от земята, сварих го и го изядох.

– Е, тогава няма какво да говорим. Изял си го – да ти е сладко! Жив и здрав да си! Ще си вървя у дома.

Дожаляло му на Дзидзò-сàма за стареца.

– Почакай, няма да те върна с празни ръце да си идеш.

– Какво ли би могъл да направиш?…И ти си бедняк като мен…

Ще ти дам добър съвет. Върви по този път. Ще видиш червени “сьодзи”[2]. Това е домът на мишките. Те сега се готвят за сватба. Помогни им. Ще минеш после край дом с черни сьодзи. Това е леговището на дяволите, които играят с човешки кости. Не се плаши. Изкукуригай три пъти. Те ще избягат, а парите им за теб ще останат.

– Благодаря ти за съветите – рекъл старецът и продължил да слиза все по-надолу и по-надолу.

Ето, че стигнал до къщичката с червени сьодзи.

– Ей, стопани, има ли някой в къщи?

Мишката-невеста в сватбена премяна надникнала и попитала:

– Защо си дошъл при нас, дядо?

– Чух, че вдигате сватба и ето – дойдох да ви помогна.

– Чудесно! На нас тъкмо помощник ни трябва. Заповядай, дядо!

Поканила го мишката-невеста у дома, а там всичко било толкова подредено, чисто и красиво. В първата стая имало червени лакирани масички и бронзови мангали. Във втората – безчет копринени халати. В третата – много, много мишки. Почуквали в своите хаванчета – Чук! Чук! Зън! Зън! – Чисто злато се сипело. Взел старецът чукче и хаванче, заедно с мишките започнал да работи – бързо и ловко.  Скоро хамбарите се напълнили със злато. Зарадвали се мишките – подарили на стареца два халата от червена коприна.

Взел старецът подаръците, благодарил на мишките и тръгнал по-надолу към дъното на подземното царство. Изведнъж видял черните сьодзи, зад които се чували страшни звуци. Там дяволите играели с човешки кости. За да не го усетят старецът се скрил в конюшнята. В полунощ подгонил той конете, вдигнал страхотен шум, а накрая изкукуригал:

– Ку-ку-ри-гу!

Дяволите се разшумели:

– Охо, първи петли пропяха!

Зачакал дядото, а след малко – пак запляскал с ръце и се развикал:

– Ку-ку-ри-гу!

– А, ето вече и втори петли! – разтревожили се дяволите.

Старецът още повече се разшумял, още по-силно изкукуригал:

– Ку-ку-ри-гу!

Разбързали се дяволите:

– Ох, ето че и трети петли пропяха! Залисали сме се в играта.

Захвърлили те парите и дим да ги няма. А дядото тихичко се спуснал долу, събрал всички пари и право в къщи.

Ех че радост настанала! Махнали старците дрипавите си дрехи, нагиздили се с новите копринени халати, а после започнали златото и среброто да теглят – зазвъняло то – из цялото село се разчуло за щастието и богатството им.

        

Чула съседката – страшно любопитна старица – надникнала през вратата:

– Вкъщи ли сте стопани?

Погледнала и изхълцала от изненада и завист:

– Ой, да вярвам ли на очите си?! Откъде е това огромно богатство?

Разказал й всичко добросърдечният старец.

– Ах, какво щастие! По-бързо да тичам у дома! Ще пратя и моя старец в мишата дупка.

Прибрала се тя в къщи, грабнала метлата, измила и най-скришните кътчета, но не намерила нито едно грахче. Та нали всичкото им зърно било натикано в чували. Заключени с девет ключалки, хамбарите им пращели от богатата реколта, която все им се виждала малка.

Взела старицата едно грахче от чувалите в хамбара, търкулила го в мишата дупка. Тръгнал старецът след грахчето. Вървял що вървял, гледа – наистина край пътя стои каменна статуя на Дзидзò-сàма. Запитал го старецът:

– Виждал ли си моето грахче?

– За виждане – видях го, но за беда – изядох го.

– Какво говориш, негоднико, как си могъл да изядеш чуждо грахче?! Такава загуба си ми причинил! И сега, как ще ми се издължиш? Давай ми веднага камара копринени халати и купчина пари!

Намръщил се Дзидзò-сàма, но и на него дал същия съвет. Вървял по-нататък алчният старец и си тананикал:

– Избяга от мен грахчето, а този, който ми го открадна скъпо ще ми плати. Цяла планина от злато искам заради моето грахче!

Ето че стигнал до червеното сьодзи. А в дома се чува:Зън-зън! Зън-зън! Мишките почуквали в хаванчетата си и златото пълнело хамбарите им.

Влязъл алчният старец в дома на мишките, а там – съкровищата чет нямат. Навсякъде накачени червени копринени халати, алени лакирани чашки на изящни червени масички, а парите струпани на камари. Светнали му на стареца очите. “Как да направя така, мислел си той, че цялото това богатство само за мен да си остане?…Ами че то е много лесно – достатъчно е да измяукам като котка.” С все сила викнал “Мяу-мяу!

И мигом изгаснали огньовете в мишия дом. Наоколо станало тъмно, всичко изчезнало. Ни дом, ни мишки. Опипом, като сляп, алчният старец успял все пак да намери пътя и продължил. Вървял, вървял, изведнъж пред него блеснала светлина, появили се черните сьодзи. Зад тях нещо дрънчи и страшно потраква. Надникнал старецът и що да види – дяволите с човешки кости играят, а парите им – на камари натрупани.

-Ей, че чудо – всичко е както ми каза каменният стълб! – помислил си алчният старец и дори без да изчака да стане полунощ запляскал с ръце и се разкукуригал.

– А, първи петли! – стреснали се дяволите.

“Всичко е наред.” – помислил си лакомият старик. Разкукуригал се още по-силно.

– Я, вече втори петли пропяха! – учудили се дяволите.

Алчният старец още повече се разбързал.

– Ку-ку-ри-гу!

– Ей, чуйте пак!

– Трети петли?!

– Толкова бързо?!

– Слушайте, чий е този глас?

– И снощи някой кукуригаше като петел, а после всичките ни пари отмъкна.

– Малко са му се видели. Пак е дошъл.

– Бийте го! Бодете го!

Изплашил се старият скъперник, търкулнал се право сред дяволите, ала носът му се закачил за един гвоздей и увиснал като прилеп от тавана. Хем се страхувал, хем го болял носът, хем го досмешало, като гледал, как подскачат дяволите и не могат да го достигнат. Разсмял се: “Хи-хи-хи!” Още повече се разгневили дяволите:

– Дръжте старчето!

– А, значи ти си отмъкнал паричките ни!

Сграбчили го с ноктестите си лапи и почнали да го бият. Ни жив –  ни умрял, старецът едва успял да се измъкне от мишата дупка.

Връща се дядото в къщи и реве, та се къса. А бабата се радва:

– Мъжът ми в червен халат облечен, весели песни пее, несметни богатства ми носи. Не искам вече парцалива да ходя!

Смъкнала тя дрехите си, в огъня ги хвърлила. Изгорели те веднага.

Е, тук приказката свършва. Какво е станало после? Сами ще се досетите.

Желая ви щастие! Желая ви щастие!

Източник:

ЯПОНСКИЕ народные сказки. – Посква : Худ.л-ра, 1972, с. 94-99.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Дюлгерова.

Към следващата японска приказка “Старата предачка”.

Към индекса за бърз достъп до японските приказки.

---