AEDVIL

Беднякът – крал

Приказка на народа качин от Бирма (Мянма, Мианмар)

В древни времена живели в едно село мъж и жена с единствения си син. Когато момченцето навършило три годинки, един мъдрец предсказал, че като навърши шестнайсет години, ще се ожени за дъщерята на владетеля.

Мълвата за предсказанието стигнала до двореца и ядосала краля.

– Да имам зет – бедняк?! Никога! – мърморел си той,  но се преструвал, че това не го засяга.

Денонощно мислел, какво да направи, за да не се сбъдне предсказанието. И ето, че веднъж се преоблякъл, за да не го познаят и отишъл в селото, дето живеели родителите на момчето. Казал им, че иска да купи сина им по заповед на краля. Изплашили се бедняците, но отказали да се разделят с детето си. Заплашил ги той, насипал им торба с жълтици и насила отвел момчето.

Като научил, какво се е случило, мъдрецът поклатил глава и рекъл:

– Нищо не може да попречи на съдбата! В уречения час синът ви ще стане крал!

А в това време кралят тихомълком поставил детето в голям сандък и го хвърлил в реката. Мислел си: “Никой не ме видя, никой не разбра. Отървах се от сина на бедняците! Надхитрих съдбата!”

Из: http://www.azia-turs.ru/user_image_full/65452828_a556ea1f18_o.jpg

Но не му било писано на момчето да загине. Плувал сандъкът по реката, дорде кораб се задал. Капитанът заповядал на моряците да извадят сандъка и да го отворят. Вътре спяло красиво момченце. Харесали го всички, като за роден син се грижели за него. Минали години, пораснало момчето, станало красив момък.

Кралят си живеел спокойно – вярвал, че се е отървал от сина на бедняците. Веднъж, докато се разхождал край реката, попаднал в селото, където живеело семейството на капинана. Видял порасналото момче, познал го и решил да го погуби на всяка цена. Написал писмо, запечатал го, дал много пари на капитана, за да прати момчето да отнесе писмото в двореца.

– Дай го на кралицата! – заръчал кралят.

Взел момъкът писмото и тръгнал. Дълго вървял. Привечер стигнал до малко селце накрай гората. Помолил да пренощува в бедна къщурка.

– Бягай, синко, бягай далеч от нашето разбойническо село. Никой жив не си тръгва от тук. – рекла стопанката.

Но момъкът бил уморен, не се изплашил, а легнал и заспал. До себе си оставил писмото на краля.

Вечерта разбойниците се завърнали, видели писмото, отворили го. Вътре пишело: “Момъкът, който донесе това писмо, да бъде обезглавен!” Разбойниците се спогледали, хвърлили писмото на краля в огъня, написали ново писмо: “Оженете момъка, който донесе това писмо, за дъщеря ми!” Внимателно запечатали писмото – кралският печат изглеждал непокътнат.

На сутринта момъкът се събудил рано, грабнал писмото, поклонил се и благодарил на стопанката и продължил пътя си. Скоро стигнал до двореца. Предал писмото на кралицата. Събрала тя съветниците, съобщила им волята на краля. Вдигнали голяма сватба. Оженили момъка за кралската дъщеря. Принцесата обикнала момъка.

Завърнал се кралят и позеленял от гняв, щом научил, че бедняшкият син е станал негов зет. Решил да го прати на сигурна смърт – изпратил го при страховития и зъл нат – да отскубне трите му златни косъма. Момъкът веднага тръгнал на път. Минал през много села. В едно от тях селският страж го разпитал, откъде иде, къде отива. Разказал му момъкът всичко – нищо не скрил. Тогава стражът го замолил:

– Разбери, защо пресъхна кладенецът в нашето село.

– Сега трябва да тръгвам. На връщане ще се опитам да ви помогна. Моля те, разреши ми да мина през вашето село.

Стражът го пуснал да мине и момъкът продължил пътя си. Скоро стигнал до друго село. Пъдарят, който вардел градините му показал красиво дърво насред градините и запитал:

– Защо дървото престана да дава златни плодове?

– Ще се опитам да разбера на връщане, но сега бързам. Моля те, пусни ме да мина.

Пуснал го пъдарят. Момъкът продължил пътя си. Стигнал до дълбока река. Лодкарят го спрял и рекъл:

– Омръзна ми моята работа. Знаеш ли, как да се отърва от нея?

– Ще помисля и на връщане ще се опитам да ти помогна. – отговорил кралският зет. – А сега, моля те, пренеси ме на другия бряг.

Дълго вървял момъкът. Стигнал до планината, дето шетал страховития нат. За дома му се грижела мъдра старица, която можела да чете мислите на хората. Посрещнала тя момъка, разбрала защо е дошъл, превърнала го на мравка, скрила го в една пукнатина на скалата.

Скоро се завърнал нат и мигом се развикал:

– Мирише ми на човек! Къде е? Защо е дошъл?

– Кой ще се осмели да дойде тук? – учудила се бабичката.

Нахранил се нат, легнал и захъркал. Старицата изтръгнала един златен косъм от брадата на нат. Подскочил той и се развикал:

– Защо ме скубеш?

– Бях задрямала, сънувах, че е пресъхнал кладенеца на едно село. Знаеш ли, защо?

– Голяма жаба е скочила вътре. Настанила се е върху камъка, изпод който извира водата. Прогонят ли я, кладенецът отново ще се напълни.

Отново положил глава нат върху коленете на старицата, заспал пак и захъркал. Скоро старицата пак изтръгнала златен косъм. Нат изплашено подскочил.

– Какво има пак?!

– Искам да те попитам, защо дървото в селото отвъд реката вече не дава златни плодове?

– В корените му се е заселила мишка. Прогонят ли я, дървото пак ще започне да ражда златни плодове.

Нат дълбоко заспал. Старицата изчакала доста, преди да изтръгне трети златен косъм от главата му.

– Защо ме будиш?! Какво сънува пак?

– Видях насън лодкар да се жалва, че му е омръзнало да превозва хора през реката.

– Ще се отърве от своята участ, ако даде другиму лодката и веслата.

Момъкът внимателно слушал и запомнял всичко. На сутринта нат отишъл на лов. Мравката изпълзяла от пукнатината на скалата. Старицата възвърнала човешкия образ на момъка, дала му трите златни косъма. Благодарил ѝ той и тръгнал обратно.

Лодкарят го превозил през реката. Сбогувал се с него момъкът и му казал, как може да се спаси.

Стигнал до градината и обяснил на пъдаря, какво трябва да направи. Двамата прогонили мишката от леговището ѝ. Дървото мигом разцъфтяло, завързало. Налели се едри златни плодове, узрели и една златна ябълка скочила в ръцете на момъка. Поклонил се той на дървото, сбогувал се с пъдаря и продължил пътя си.

Стигнал до пресъхналия кладенец. Разказал на стража за жабата и заедно я прогонили. Напълнил се кладенецът с чиста изворна вода. Зарадвали се хората от селото, благодарили на момъка. Продължил той по пътя си.

Завърнал се в двореца. Дал на краля трите златни косъма. Удивил се той, заразпитвал зет си, как се е сдобил с тях, как се е спасил от нат. Момъкът го излъгал, че е намерил златните косми отвъд реката, близо до мястото, където лодкар превозва пътниците на другия бряг. Кралят бил алчен – решил, че щом зет му – бедняшкият син е успял да намери три златни косъма, той – кралят ще може да открие много повече. Хукнал към реката. Като стигнал там, видял лодкаря и се развикал:

– Давай лодката и веслата!

Лодкарят това и чакал. Поклонил се ниско, помогнал на краля да скочи в лодката, подал му веслата. Отплувала лодката към бързея, понесла я водата. Кралят гребял с все сили и скоро стигнал до другия бряг. Взирал се, търсел, но златни косми никъде не виждал. Не знаел той, че вече завинаги му е отсъдено да си остане лодкар.

Из: http://mallofsofia.bg/news/5-without_luggage

След като кралят не се завърнал, момъкът бил признат за крал. Мъдро и справедливо управлявал той. Грижел се за старите си родители. Живял дълго и щастливо с принцесата.

Източник : СКАЗКИ народов Бирмы. – Москва : Худ.л-ра, 1976, с. 57-58.

Превод от руски език и литературна обработка – М. Й. Дюлгерова.

Към индекса за бърз достъп до приказките от Бирма (Мянма, Мианмар).